Том Клэнси - Мечката и драконът

— Тръгваме ли, другарю капитан? — попита Буйков.

— Не, засега ще останем тук и ще гледаме. Те трябва да се спрат на онзи нисък хълм с дърварския път. Искам да разбера доколко действията им са предсказуеми, Борис Евгениевич — той натисна бутона на портативната радиостанция. — Приведете се в готовност. Те отново се придвижват.

Отговорът бе тихо прещракване от натискане и отпускане на бутона. Добре, хората му бяха научили урока за спазване на радиодисциплината. Вторият ешелон от китайски верижни машини тръгна бавно със скорост около десет километра в час по продължение на просеката в гората. Интересно, помисли си Александров, те не навлизаха много навътре в горите. Не повече от двеста-триста метра. Изведнъж той замря. Над него имаше вертолет. Бронетранспортьорът му се бе върнал в гората и както всеки път, още щом спреше, хората му го покриваха с камуфлажната мрежа. Те бяха добре обучени. Той постоянно им повтаряше, че не трябва да оставят следи, ако искат да оцелеят. Хеликоптерът не бе шедьовър на военната техника, но все пак носеше ракети, а бронята на бронетранспортьора не бе чак толкова дебела.

— Какво прави? — попита Буйков.

— Просто оглежда, не е изпратен, за да ни търси.

Китайците се придвижваха през една просека, изсечена преди време за участък от Байкало-Амурската магистрала, който така и не бе построен. Проходът бе широк, на места достигаше до петстотин метра, и доста добре изравнен. Преди години някой бе прокарал това трасе, за да улесни достъпа до неизследваните богатства на Сибир, изсичайки голям брой дървета, които така и не бяха израснали отново в мразовитите продължителни зими. Доста по на север този път бе продължен от военни инженерни части към новото златно находище, а след това и към нефтените залежи на арктическия бряг. Когато стигнеха дотам, китайците щяха да заварят хубав път, подходящ за използване от механизирана техника, но доста тесен. Ако продължаха по него, нашествениците щяха да научат някои нови неща за фланговата отбрана.

Александров си спомни за един поход на римляните в Германия, за воина Квинтилий Вар, командващ три легиона, който бе пренебрегнал отбраната на фланговете си и по тази причина бе загубил армията си. Дали китайците щяха да допуснат подобна грешка? Не, всеки знаеше за поражението в Тевтобургската гора. Това бе един от уроците, преподавани във всяка военна академия в света. Квинтилий Вар е бил политик и е получил командването на армия заради предаността си към своя император Цезар, а не заради тактическите си умения. Войниците бяха научили този урок по-добре от политиците, а китайската армия все пак се командваше от войници, нали?

— Лисицата — каза Буйков. Това бе другият офицер от китайската част, по всяка вероятност подчинен на Градинаря. Той бе приблизително с ръста на началника си, но интересът му бе насочен по-скоро към прокрадването, отколкото към растенията. Докато наблюдаваха, Лисицата изчезна между дърветата от източната страна на просеката и ако съдеха по досегашния си опит, щеше да се появи след не по-малко от пет-шест минути.

— Мога да запаля, докато чакаме — каза Буйков.

— Ще трябва да почакаш, сержант.

— Слушам, другарю капитан. А глътка вода може ли? — раздразнено попита той. Не вода бе това, което му се пиеше.

— Да-а, и аз бих пийнал глътка водка, но си забравих манерката. Сигурен съм, че и ти си забравил твоята.

— За съжаление е така, другарю капитан. Глътка водка щеше да ни помогне срещу студа в тези проклети гори.

— Освен това щеше да притъпи възприятията ни, а те са ни необходими, Борис Евгениевич, освен ако не искаш в следващите няколко месеца да се храниш с ориз. Ако, разбира се, китайците вземат пленници, в което дълбоко се съмнявам. Те не ни харесват, сержант, а освен това не са цивилизован народ. Запомни това добре.

„Е, не са тръгнали на балет. Нито пък аз“, помисли си сержант Буйков, но не каза нищо. Капитан Александров бе московчанин и често говореше за културни събития. От друга страна, Буйков също като командира си не обичаше китайците, особено сега, когато ги гледаше как тъпчат родната му земя. Съжаляваше, че не може да убие някои от тях, но задачата му не бе да убива. Задачата му в момента бе да ги гледа как препикават страната му, което засилваше гнева му още повече.

— Другарю капитан, дали изобщо някога ще можем да стреляме по тях? — попита сержантът.

— Когато му дойде времето, да, задачата ни ще бъде да унищожим разузнавателните им единици. Борис, аз също очаквам този момент — каза Александров и добави наум. — „Освен това и аз бих запалил, а не бих отказал и чаша водка.“ Засега обаче трябваше да се задоволи с малко черен хляб с масло, и то когато отидеше в бронетранспортьора стотина метра северно оттук.