Том Клэнси - Мечката и драконът

С него щеше да се свързва с телефонната централа с натискане на бутона на микрофона, без да използва слушалката, за да поддържа връзка с останалите единадесет екипажа, както и с полка. Въпреки това Команов все още не слагаше шлемофона на главата си, защото искаше да чува звуците отвъд реката. Нощта бе тиха, вятър почти нямаше, духаше само лек бриз. Наблизо нямаше населени места, така че не се чуваше и шумът от пътния трафик. Той насочи бинокъла си към по-далечния склон. Да, забелязваше се някакво призрачно движение там, като развени от вятъра коси. Само че не бяха коси. Това можеха да бъдат единствено хора. И както правилно отбеляза мерачът, те едва ли бяха овчари.

От десет години офицерите от граничните бункери настояваха за очила за нощно виждане като онези, с които разполагаха Спецназ и някои други елитни подразделения, но тези устройства бяха твърде скъпи за части с по-нисък приоритет, които можеха да видят подобна техника само при височайши инспекции. Не, от тях се очакваше да адаптират зрението си към тъмнината, сякаш бяха котки, помисли си Команов. Лампите във всички бункери обаче излъчваха червена светлина и сега това бе от полза. Той бе забранил използването на нормални крушки в постовете от една седмица.

Първите танкови куполи от този тип бяха конструирани в края на 1944 година и производството на ЙС-3 продължи доста години, защото никой не бе събрал кураж да свали от поточната линия нещо, което носи името Йосиф Сталин. Някои от тях стигнаха до Германия, където се оказаха неуязвими за оръжията на фрицовете. Същите ЙС-3 създадоха сериозни проблеми и на израелците, които бяха въоръжени с американски и британски танкове.

— Тук пост петдесет. Забелязваме засилено движение, прилича на пехота, на северния склон на Оризовия хълм. По предварителна оценка има числеността на полк — прозвуча от шлемофона.

— Колко бризантни снаряда имаме? — попита Команов.

— Тридесет и пет — отвърна пълначът.

Това бе доста добро количество. Оризовият хълм се намираше в обсега и на петнадесетте 152-милиметрови гаубици МЛ-20, разположени на бетонни площадки до здравите бетонни бункери за боеприпаси. Команов погледна часовника си. Почти три и тридесет. Деветдесет минути до зазоряване. Небето бе безоблачно. Той погледна нагоре и видя звездите така, както никога не можеше да ги види в Москва заради атмосферното замърсяване. Сибирското небе обаче бе ясно и чисто, сиянието на океана от светлини над главата му се допълваше от пълната луна, която все още бе високо в небето на запад. Команов отново фокусира бинокъла. Да, имаше движение по Оризовия хълм.

— Е? — попита Пън.

— Когато заповядате — отговори Ва.

Пън и хората от щаба му бяха доста преди оръдията, за да видят по-добре ефекта от стрелбата им.

На около две хиляди и сто метра над главата на генерал Пън обаче бе „Мерилин Монро“. Всеки от безпилотните самолети „Дарк Стар“ си имаше собствено име, което бе избрано от екипажа, и по тази причина естествено всички машини бяха съименнички на известни представителки на нежния пол. Тази дори имаше на носа си умело изрисувано копие от снимка на кинозвездата от списание „Плейбой“, издадено през 1953 година, но очите, които гледаха надолу от невидимия летателен апарат, бяха електронни и всевиждащи, а не яркосини като на прочутата актриса. В прозрачния нос от фибростъкло имаше антена, изпращаща „добива“ към сателит, който от своя страна я разпределяше към множество получатели. Най-близкият беше в Жиганск, а най-далечният — във Форт Белвоар, Вирджиния, на две крачки от Вашингтон, откъдето по оптичен кабел информацията биваше ретранслирана към няколко строго секретни местоназначения. За разлика от повечето шпионски системи тази показваше изображенията под формата на видеоматериал в реално време.

— Изглежда, че се подготвят, сър — обърна се един армейски щаб-сержант към прекия си началник с чин капитан. Това бе очевидно — войниците тъпчеха снаряди, а след тях и платнени торби със заряди в затворите. След това вдигаха оръдията и поставяха гилзи 30–30 в затворите, с което оръдията ставаха напълно готови за бой. Последната стъпка се наричаше „дърпане на шнура“. Просто дръпваш въженцето, за да възпламениш гилзата, която от своя страна задейства заряда в платнените торбички и снарядът отлита на север с голяма скорост.

— Колко оръдия има там, сержант? — обърна се капитанът към подчинения си.

— Цяла шибана кенефна яма, сър.