Том Клэнси - Мечката и драконът

Сега бяха в състояние на повишена бойна готовност, а това бе факт, който всеки млад лейтенант приемаше сериозно. Той дори караше хората си да бягат всяка сутрин през последните две седмици, а това не бе най-приятното занимание за войници, принудени да прекарат двугодишната си задължителна военна служба в подземни бетонни помещения, покрити с дебела стомана и заобиколени от храсти, благодарение на които бункерите ставаха незабележими от над петдесет метра. Техният взвод бе разположен по-близо до границата от останалите. Той се намираше на южния склон на хълм 432, наречен така, защото височината му бе 432 метра, и гледаше към северните скатове на първия ред възвишения до река Амур. Те бяха доста по-ниски от хълма, на който се намираше взводът на Команов, и по тях също имаше бункери, които обаче бяха фалшиви. Всъщност това можеше да се установи само с влизане вътре, защото и те бяха направени от танкови куполи, в този случай от наистина древните КВ-2, които бяха воювали с германците, преди да бъдат пенсионирани и оставени да ръждясват върху бетонните къщички. По-голямата височина на хълм 432 даваше възможност на Команов и на хората му да виждат какво става в Китай, чиято територия започваше едва на четири километра южно от тях. Освен това разстоянието бе достатъчно малко, за да могат да дочуват разни звуци от другата страна на реката през тихите нощи.

Особено ако въпросните звуци бяха предизвикани от едновременното стартиране на неколкостотин дизелови двигателя.

— Двигатели — съгласи се с Команов сержантът. — И то доста.

Старши лейтенантът се спусна обратно в купола, слезе по трите стъпала в бункера и се отправи към малката телефонна централа. Той вдигна слушалката и натисна бутона за връзка с полковия команден пункт, който се намираше на десет километра в северна посока.

— Тук е пост пет-шест алфа. Чуваме шум от двигатели, от юг. Прилича на танкови двигатели и то много.

— Можете ли да видите нещо? — попита полковият командир.

— Не, другарю полковник. Но шумът не може да бъде сбъркан.

— Добре. Дръж ме в течение.

— Слушам, другарю полковник. Край на връзката — Команов постави слушалката на мястото й. Най-предният му бункер бе пост пет-девет и се намираше на южния склон на първия ред хълмове. Той отново вдигна телефона и натисна съответния бутон.

— Тук е старши лейтенант Команов. Можете ли да видите или да чуете нещо?

— Не виждаме нищо, другарю старши лейтенант — отвърна намиращият се там ефрейтор. — Но чуваме танкови двигатели.

— Нищо не виждате?

— Нищо, другарю старши лейтенант — отвърна стегнато ефрейтор Владимиров.

— Готови ли сте?

— Напълно готови — увери го Владимиров. — Наблюдаваме южното направление.

— Дръж ме в течение — нареди Команов, без да има нужда от това. Хората му бяха в пълна бойна готовност. Той се огледа наоколо. Имаше общо двеста снаряда за основното оръдие и всички бяха в близост до купола. Пълначът и мерачът бяха по местата си. Последният проучваше терена с оптичния прицелен прибор, който бе по-добър от офицерския бинокъл на командира. Резервните членове на екипажа седяха на столовете си и чакаха някой от титулярите да умре, за да заемат мястото му. Вратата на тунела за отстъпление бе отворена. Сто метра по-нататък очакваше един осемколесен бронетранспортьор БТР-60, готов да ги натовари и да ги разкара оттук, макар мъжете в бункера да се надяваха, че няма да се наложи да го използват. Позицията им бе непревземаема, нали? Те бяха защитени от почти еднометровата стоманена броня на купола и трите метра армиран бетон на бункера, покрит с еднометров пласт прах. Освен това бяха скрити в храстите. Не можеш да удариш онова, което не виждаш, нали? А чайниците имаха малки дръпнати очички и не виждаха особено добре, нали? Също като останалите мъже от този екипаж Команов бе от европейската част на Русия, но във взвода му имаше и азиатци. Тази част от неговата страна представляваше миш-маш от етноси и езици, макар всички да бяха научили руски ако не у дома, то поне в училище.

— Движение — каза мерачът. — Движение по Оризовия хълм.

Така наричаха първите хълмове от другата страна на реката.

— Пехотинци — добави той.

— Сигурен ли си, че са войници? — попита Команов.

— Може и да са овчари, но не виждам овце, другарю старши лейтенант — прояви чувството си за хумор мерачът.

— Бягай — заповяда Команов на боеца, който бе заел мястото му в командния пункт, след което се настани на освободената седалка. — Подайте ми шлемофона.