Том Клэнси - Мечката и драконът

Как щяха да постъпят тези богове сега? Това бе въпросът. Дали хората му можеха да се справят със задачата си? Дали той можеше да се справи със своята задача? В историята щеше да остане, с добро или с лошо, неговото име, а не тези на редниците, въоръжени с автомати АК-74, управляващи танкове и БТР-и. Генадий Йосифович Бондаренко, генерал-полковник от руската армия, главнокомандващ на ТВД Далечен изток — герой или глупак? Какъв щеше да се окаже? Дали бъдещите слушатели във военните академии щяха да изучават действията му и да цъкат с език, удивени от глупостта му, или да клатят глави, възхитени от блестящите му маневри?

Искаше му се отново да е полковник, близък с хората от полка си, както бе преди години в Душанбе. Тогава дори имаше зачислена пушка и участваше лично в битките, стреляше по враговете, които можеше да види с очите си. Сега си спомни снежната и мрачна нощ, в която отбраняваше онзи блок от душманите. В този ден той заслужи отличията си, но медалите винаги са нещо от миналото. Тези лентички, метални звезди и медальони предизвикваха уважението на хората, дори на бойните му другари, но какво представляваха те в действителност? Дали щеше да намери смелостта, която бе необходима, за да бъде командир? Сега той бе сигурен, че подобен кураж се събира много по-трудно, отколкото онзи, предизвикан от инстинкта за самосъхранение, когато срещу теб се изправят въоръжени мъже, решени да откраднат живота ти.

Беше много лесно да гледаш в близкото бъдеще с увереност, да знаеш какво трябва да се направи, да предлагаш и да настояваш на своето в някоя мирна заседателна зала. Сега обаче той бе начело на една съществуваща по-скоро на хартия армия, която трябваше да се изправи срещу друга, истинска армия, съставена от мъже и стомана и ако не успееше да се справи с нея, името му щеше да остане прокълнато во веки веков. Историците щяха да изучават биографията му и да казват: Е, да, беше смел полковник, дори добър военен теоретик, но когато нещата стигнаха до истинска битка, той се оказа неспособен да изпълни поставената му задача. Ако се провалеше, щяха да загинат много мъже и нацията, която преди тридесет години се бе заклел да защитава, щеше да страда.

Генерал Бондаренко гледаше храната в чинията си, но не ядеше, просто ровеше из нея с вилицата и жадуваше за чаша водка, която не можеше да си позволи.

Генерал Пън Сиван приключваше последното си според него нормално хранене за следващите няколко седмици. Щеше да му липсва този качествен, едър ориз, който не бе включен в разкладката на бойците. Чудеше се защо. Генералът, който ръководеше промишлената империя, изготвяща порционите за фронтоваците, така и не му обясни това, но Пън бе сигурен, че той никога не е опитвал тези пакетирани храни. В края на краищата имаше хора за тази работа. Генералът запали цигара и с наслада отпи от оризовото си вино. То също бе последното за доста време. След като приключи с яденето, Пън се изправи и изпъна рубашката си. Трите звезди и венецът на златистите пагони показваха високия му чин.

Отвън, до подвижния команден пункт, го очакваха неговите подчинени. Когато той излезе, те застанаха мирно и отдадоха чест. Пън им отвърна. Най-отпред бе застанал полковник Ва Чънгун, ръководителят на оперативния отдел. Името на Ва беше много подходящо за случая. Чънгун на китайски означаваше „успех“.

— Е, Ва, готови ли сме?

— Напълно готови, другарю генерал.

— Тогава да отидем да видим — каза Пън и ги поведе към персоналния си подвижен команден пункт тип 90. Отвътре той бе доста тесен дори за дребни хора. Фургонът бе претъпкан с УКВ радиостанции, които приемаха и предаваха чрез десетметровите радиомачти, разположени отвън в четирите края на машината. Вътре едва се побираше масата за карти, но шестчленният щаб можеше да работи там дори когато камионът се движеше. Водачът и стрелецът бяха младши офицери, а не срочнослужещи войници.

Турбодизеловият двигател запали веднага и машината пое напред. Вътре масата за карти бе свалена в работно положение и ръководителят на оперативното звено показваше местоположението и курса на машината, които колегите му знаеха много добре. Големият люк на покрива на фургона бе отворен, за да излиза димът. Всеки от мъжете в подвижния команден пункт пушеше цигара.

— Чу ли това? — старши лейтенант Валерий Михайлович Команов бе извадил глава през люка на танковия купол, който представляваше работната част на бункера му. Това бе купол от стар, дори древен танк ЙС-3. Тази най-страховита част от най-тежкия за времето си основен боен танк не бе ходила никъде, тъй като единственото движение, което можеше да извършва, бе да върти тежкия си брониран корпус, подсилен с още двадесет сантиметра стомана. Като част от бункера куполът бе съвсем малко по-бавен от тези на оригиналния танк, чиято мощност на двигателя бе, меко казано, малка. Чудовищното 122-милиметрово оръдие обаче все още функционираше, и то дори по-добре, тъй като под него вместо тесните отсеци на танковия корпус се намираше сравнително широка бетонна постройка, която не ограничаваше движенията на персонала. Това намаляваше времето за презареждане на оръдието почти наполовина, а и точността бе по-висока, тъй като оптиката на този купол бе по-добра. Старши лейтенант Команов бе, трябва да се отбележи, танкист. Неговият взвод включваше дванадесет танка вместо обичайните три, просто защото тези тук не се движеха. При нормални обстоятелства длъжността му не бе много отговорна — трябваше да командва дванадесет шестчленни екипажа, които не ходеха почти никъде освен до тоалетната. Те дори провеждаха ученията си с идентични съоръжения на един полигон, разположен на двадесет километра в северна посока. Всъщност започнаха да правят това напоследък по заповед на новия главнокомандващ. Нито Команов, нито хората му имаха нещо против, защото за всеки войник по света стрелбите са развлечение, а колкото по-голяма е пушката, толкова по-приятен е купонът. Техните 122-милиметрови снаряди имаха сравнително ниска начална скорост, но бяха достатъчно големи, за да компенсират това. Неотдавна стреляха по някакви стари Т-55 и отнесоха куполите на всичките цели само с по едно попадение, което обаче бе реализирано, средно за дванадесетте екипажа, с по 2,7 изстрела.