Том Клэнси - Мечката и драконът

Когато Джак положи клетва при встъпването си в длъжност, както повелява Конституцията на САЩ, той всъщност обеща да защитава точно такива хора. Нали като мъж, като американец, като президент на Съединените щати той трябваше да не допуска подобни неща да се случват отново? Досега той смяташе, че прилагането на военна сила може да бъде оправдано само за защита на живота на неговия народ и на жизненоважните интереси на страната му. Но Америка ли бе всичко на този свят? А принципите, на които бе изградена неговата нация? Само на определени места и с определени цели ли трябва да ги прилага Америка? А останалата част от света? Това не бяха ли гробове на реални хора?

Джон Патрик Райън стоеше прав и гледаше наоколо с безизразно лице и натежала душа, опитвайки се да разбере какво се бе случило тук и какво можеше, не, какво трябваше да научи от всичко това. Докато бе в Белия дом, той притежаваше огромна власт. Как да я използва? Как да я прилага? Срещу какво да се бори? И което е по-важно, за какво да се бори?

— Джак — тихо каза Кети, докосвайки ръката му.

— Да, и аз видях достатъчно. Хайде да се махаме оттук.

Той се обърна към полския гид, благодари му за поясненията, от които не бе чул почти нищо, и се запъти към автомобила. По обратния път те отново минаха под желязната арка, на която бе изписана една лъжа. Това бе нещо, което два или три милиона души не бяха успели да направят.

Ако съществуваха призраци, те му бяха говорили без думи, но го бяха направили в един глас: Никога вече. Райън безмълвно се съгласи. Не и докато беше жив. Не и докато Америка беше жива.

Те чакаха Зорге по-нетърпеливо, отколкото някои чакаха първородната си рожба. Всъщност нещата не бяха толкова драматични, тъй като Зорге не изпращаше донесенията си всеки ден и те не можеха да открият някаква закономерност в периодичността на съобщенията му. Ед и Мери Пат Фоли се събудиха рано тази сутрин и се излежаваха, без да правят нищо, повече от час, след което най-сетне станаха, за да изпият сутрешното си кафе и да прегледат вестниците в кухнята на своя характерен за средната класа дом в предградията на Вирджиния. Децата тръгнаха на училище, а родителите се облякоха и се отправиха към служебната кола от Компанията, с която вървяха шофьор и съпровождащ автомобил. Странното бе, че колата им се охраняваше, а къщата — не, така че всеки достатъчно интелигентен терорист можеше да ги нападне у дома, което съвсем не бе трудно. Вестниците ги чакаха в колата, но и двамата не проявиха интерес към тях. Комиксите в „Поуст“ бяха по-интригуващи, особено любимият им Non Secuitur, както и спортните страници на вестника.

— Какво мислиш? — попита съпруга си Мери Пат. Това го изненада, тъй като тя не искаше често мнението му по въпроси, свързани със секретните операции.

Той сви рамене.

— Един господ знае, Мери.

— Сигурно е така. Дано този път да са го обмислили.

— Джак ще се обади след… час и половина, предполагам.

— Там някъде — с въздишка се съгласи заместник-директорът по оперативните въпроси.

— Тази работа с НАТО трябва да проработи, да ги накара да преосмислят нещата — замисли се на глас директорът на ЦРУ.

— Не залагай особено на това, скъпи — възрази Мери Пат.

— Знам. Кога Джак се качва на самолета, за да потегли насам?

Тя погледна часовника си.

— След около два часа.

— Дотогава би трябвало да знаем.

— Да — съгласи се тя.

Десет минути по-късно, информирани за международното положение от сутрешната емисия на Националното обществено радио, те пристигнаха в Ленгли, както винаги спряха в подземния гараж, както винаги се качиха с асансьора до седмия етаж, където се разделиха и всеки се отправи към своя кабинет. Мери Пат бе изненадана, тъй като очакваше Ед да виси над главата й, докато тя седи пред компютъра си в очакване на следващата „рецепта за курабийки“, както ги наричаше тя. Случи се в 7,54.

— Имате поща — обяви безстрастно електронен глас, когато тя набра паролата на своята виртуална пощенска кутия. Ръката й не трепереше, докато с мишка придвижваше курсора към съответната икона, но това й струваше доста усилия. Писмото излезе на екрана, премина през разкодиращата програма и отново се появи като обикновен текст, който тя не можеше да прочете. Както винаги Мери Пат съхрани документа на харддиска, потвърди, че го е съхранила, принтира едно копие, след което изтри писмото от електронната си пощенска кутия, с което то на практика изчезна от Интернет. Тя вдигна телефона.