Том Клэнси - Мечката и драконът

— Защото GBU-29, които създадохме, за да унищожим онзи дълбок бункер в Багдад, бяха проектирани за пускане от F-111. Те не съответстват на размерите на отделението за бомби на В-2, а всички F-111 са на гробището в Аризона. И така, разполагаме с бомбите, но няма с какво да ги пуснем. Най-добрият начин да унищожим тези силози е с ракети въздух-земя с бойни глави W-80, ако президентът даде разрешение за ядрен удар.

— Как ще разберем, че китайците са подготвили ракетите за изстрелване?

— Доста трудно — призна Мур. — Новата конфигурация на силозите не позволява това. Тези капаци са чудовищно здрави. Предполагаме, че планират да ги взривят с експлозиви, както правехме ние.

— Имаме ли ракети с ядрени бойни глави?

— Не, президентът трябва да даде разрешението си. Птичките и главите са складирани във военновъздушна база Уайтман, където са дислоцирани и В-2. Ще е необходим един ден за комплектоването им. Бих препоръчал президентът да даде разрешение за това, в случай че тази китайска история продължи — заключи Мур.

Най-добрият начин за нанасяне на ядрен ракетен удар — от подводници или от самолети, базирани на самолетоносач, бе невъзможен, тъй като цялото ядрено въоръжение бе свалено от флотата и да се върне обратно щеше да бъде доста трудно. Провалът на ядрената експлозия в Денвър, която доведе света до прага на размяната на ядрени удари, накара Америка и Русия да разоръжат всичките си носители на балистични ракети. И двете страни все още имаха ядрено оръжие, разбира се. Америка разполагаше предимно с гравитационни бомби В-61 и В-83, както и термоядрени глави W-80, които можеха да бъдат монтирани на ракети „Круз“. И двата вида можеха да бъдат пуснати с голяма точност, и то достатъчно изненадващо. B-2A бе невидим за радарите (освен това се забелязваше трудно с просто око, ако човек не се намира непосредствено до него), а ракетите „Круз“ летяха толкова ниско, че се сливаха с ежедневната суматоха и с уличния трафик. На тях обаче им липсваше скоростта на балистичните оръжия. От момента на запуска до попадението изминаваха двадесет и пет минути, дори по-малко при онези, които бяха изстрелвани от вода. Те обаче вече бяха унищожени напълно, с изключение на онези, които бяха съхранявани за изпитания на противобалистични ракети, но при тях конструкцията бе изменена и затрудняваше монтирането на ядрени бойни глави.

— Добре, ще се опитаме да избегнем това. Колко ядрени бомби можем да пуснем, ако се наложи?

— При първия удар с В-2? — попита Мур. — О, около седемдесет. Ако предвидим по две на цел, напълно достатъчно, за да превърнем всеки голям град в КНР в огромен паркинг. Ще загинат повече от сто милиона души — добави председателят. Не бе необходимо да пояснява, че няма особено желание да стори това. Дори най-кръвожадните войници бяха отблъсквани от идеята за толкова масово избиване на цивилни, а онези, които носеха четири звезди на раменете, бяха стигнали до този ранг, защото бяха мислещи мъже, а не психопати.

— Ако им подскажем това, може би ще се позамислят дали да се бъзикат с нас толкова много — каза Джексън.

— Би трябвало да проявят достатъчно разум — съгласи се Мур. — Кой би искал да бъде шеф на паркинг?

Това, което не каза на глас, бе, че хората, които започват нападателни войни, никога не проявяват достатъчно разум.

— Докъде стигнахме със свикването на запасняците? — попита Бондаренко.

Теоретично всеки руснак можеше да бъде призован в запаса, тъй като повечето бяха служили в армията на своята страна по едно или друго време. Традицията датираше от времето на царете, когато руската армия бе оприличавана на парен валяк поради огромния си брой.

Практическият проблем сега бе, че държавата вече не знаеше адресите им. По закон пенсионираните офицери и сержанти трябваше да уведомяват военните за всяка промяна в адресната си регистрация. До неотдавна обаче за всяко преместване бе необходимо разрешението на държавата, което караше въпросните хора да смятат, че тя знае къде живеят, и те рядко съобщаваха новите си адреси. Огромната бюрократична машина в страната бе прекалено тромава, за да следи подобни неща и в резултат на това нито Русия, нито Съветският съюз преди нея бяха проверявали на практика възможностите си за свикване на воините, които вече са свалили униформите. Имаше цели запасни дивизии, оборудвани с най-модерната техника, но тя не бе напускала гаражите и халетата, откакто бе вкарана там. Наглеждаха я само малък брой служещи механици, които на практика използваха времето за поддръжка да припалват двигателите в съответствие с някакви безумни графици. Така генералът, командващ Далекоизточния военен район, разполагаше с хиляди танкове и оръдия, за които нямаше войници, с планини от снаряди и цели езера от дизелово гориво.