Том Клэнси - Мечката и драконът

— Е, Анжело, мисля, че войниците ти си спечелиха по някоя и друга бира в местните кръчми. Обходът, който направи твоята част в квадрат нула-две-двадесет, беше извършен много умело.

Гуисти се усмихна, доволен от похвалата.

— Благодаря, генерале. Ще предам мнението ви на моя помощник по оперативната част. Той изготви плана.

— По-късно, Анжело.

— Разбрано, сър — отвърна Гуисти и отдаде чест на командващия дивизията, преди да се отдалечи.

— Какво ще кажеш, Дюк?

Полковник Мастърман извади цигара от походното си яке и я запали. Едно от хубавите неща в Германия беше, че тук винаги можеха да се намерят добри хавански пури.

— Познавам Анжело още от Форт Нокс. Разбира си от работата, а и офицерите му са много добре подготвени. Той дори има излязла книга по въпросите на тактиката и военната подготовка.

— Така ли? — заинтересува се Дигс. — Интересна ли е?

— Не е лоша — отвърна заместникът по оперативната част. — Не бих казал, че съм съгласен с всичко в нея, но не е зле, когато за повечето неща мненията ти съвпадат с някого. Офицерите му също мислят като него, така че Анжело е като един добър футболен треньор. Снощи здравата напляска швабите по задниците. — Мастърман затвори очи и потърка лицето си. — Тези нощни учения ме поумориха.

— Как се справя Лайсъл?

— При последната ми обиколка беше успял да се справи добре с атаката на германците. Изглежда, че нашите приятели не успяха да разберат какво точно е разположението на силите му. Опитваха се да осъществят кратки разузнавателни операции, за да съберат повече информация, но Гуисти спечели битката за разузнаването, а това реши отново нещата.

— Отново — съгласи се Дигс. Ако беше успял да си извлече някаква поука от престоя си в Националния център за обучение, то тя беше тази. Разузнаване и контраразузнаване. Трябва да откриеш врага, а не той да те открие. Ако се справиш с тази задача, трудно ще загубиш сражението. Ако не се справиш, много трудно ще го спечелиш.

— Защо не отидеш да подремнеш, Дюк?

— Добре е, когато командващият дивизията сам наблюдава войниците си, генерале. — Мастърман беше толкова уморен, че дори не искаше да пийне една бира преди това.

След като се разбраха, те се насочиха към хеликоптера UH-60 „Блекхоук“ на командващия, за да се върнат в базата. Дигс особено харесваше закопчаващите се от четири места безопасни колани. С тях човек можеше да спи седнал.

„Едно от нещата, които трябва да свърша днес, е да реша какво да правя с опита на китайците да убият Сергей“, помисли си Райън. Прегледа разписанието си за деня. Роби отново беше заминал на запад. Това беше твърде лошо. Той беше добър слушател и източник на интересни идеи. Трябваше да поговори с Адлер, ако и двамата имаха някакви прозорци в разписанията си за деня, а и със семейство Фоли. Кой друг?, запита се Джак. По дяволите, кой ли друг можеше да бъде посветен в такова нещо? Ако по някакъв начин пресата научеше, щеше лошо да си изпати. Добре, Адлер трябва да присъства. Той всъщност се беше срещал с Цзян, а ако някой китайски министър има пръст в тази работа, най-вероятно ще е той.

Може би, но не беше съвсем сигурно. Райън беше работил дълго в шпионажа, за да направи подобна грешка. Когато си уверен в неща, за които не би трябвало да бъдеш съвсем сигурен, често си удряш главата в стената и може да те заболи. Райън натисна един бутон на бюрото си.

— Елън?

— Да, господин президент.

— По някое време днес трябва да се срещна тук със Скот Адлер и семейство Фоли. Разговорът ще продължи около час. Намери някакъв прозорец в разписанието.

— Към два и половина, но това би означавало да отложите срещата с министъра на финансите за предложенията във връзка с контрола над въздушния трафик.

— Отложи я, Елън. Това е важно — каза й той.

— Да, господин президент.

Не беше много редно, но нямаше как. Райън предпочиташе да подхожда в работата си така, както му хрумнеше, но като президент бързо се научи, че той трябва да се съобразява с разписанието, а не обратното. Намръщи се. Значи все пак неограничената му власт е доста илюзорна.

Мери Пат Фоли влезе в кабинета си както всяка друга сутрин и както винаги включи компютъра. Откакто започна операция „Зорге“ тя винаги изключваше проклетото нещо, когато не го използваше. Освен това към телефонната й линия имаше допълнителен ключ, който я блокираше така, както когато дръпнеш щепсела от контакта на стената. Включи и него. Хората, които работеха в разузнаването, бяха от край време много предпазливи. Може би за нея това беше станало нещо като параноя, но дали беше достатъчно?