Том Клэнси - Мечката и драконът

Разбира се, в електронната поща имаше ново съобщение от cgood@jadecastle.com. Чет Номури продължаваше да работи и за изтичането на информацията бяха нужни двадесет и три секунди. След като предаването свърши, тя го запамети, а след това го изчисти от директорията си за електронната поща така старателно, че от него не остана абсолютно никаква следа. Принтира съобщението и се обади на Джошуа Сиърс да го преведе и да направи първоначален анализ. Вече бяха свикнали да обработват бързо съобщенията от „Зорге“, независимо дали бяха важни или не, така че в девет без петнадесет преводът беше готов.

— О, господи, на Джак това ще му хареса — възкликна заместник-директорът по оперативната част. След това отиде с листата в кабинета на Ед, чиито прозорци гледаха към гората. Там научи, че следобед трябва да са в Белия дом.

Мери Абът беше официалната гримьорка на Белия дом. Грижата президентът да изглежда добре по телевизията беше нейна, което означаваше да го намаца така, че да заприлича на някоя излязла вече в пенсия евтина проститутка, обаче нямаше как. Райън се беше научил да не мърда много-много и да не нервничи, което улесняваше работата й, но тя знаеше, че едвам се сдържа, което едновременно я забавляваше и я безпокоеше.

— Как се справя синът та в училище? — попита Райън.

— Добре, благодаря, но проявява интерес към едно хубаво момиче.

Райън не каза нищо, като чу това. Знаеше, че в колежа „Сейнт Мери“ имаше момче или момчета, които сигурно намираха неговата Сали за твърде привлекателна (тя беше хубава дори и за неутрален наблюдател), но не искаше да мисли за това. Все пак беше благодарен на службата за охрана. Когато Сали отиваше на среща, винаги наблизо я следваше поне кола, пълна с въоръжени агенти, а това нямаше как да не охлади ентусиазма на повечето момчетии. Значи, все пак от службата за охрана имаше полза. За един баща беше божие наказание да има малки дъщери. Той се зачете в предварителните бележки, оставени му за пресконференцията. В тях бяха включени вероятните въпроси, както и най-добрите отговори, които би могъл да даде. Тази практика му се виждаше малко нечестна, но в чужбина някои правителствени ръководители искаха въпросите да им се дават предварително, за да могат да обмислят по-добре отговорите си. Теоретично погледнато, тази идея не е лоша, помисли си Джак, но американските медии щяха да скочат срещу нея като бесни кучета.

— Готово — каза госпожа Абът, след като приключи с прическата му.

Райън стана, погледна се в огледалото и както обикновено направи кисела физиономия.

— Благодаря ти, Мери — успя да каже той.

— Винаги сте добре дошъл, господин президент.

Излезе навън и пресече коридора от стаята на Рузвелт към Овалния кабинет, където телевизионните екипи вече го чакаха. Репортерите станаха на крака, когато влезе, като децата в пансиона „Св. Матюс“, когато свещеникът влизаше в клас. Но в трети клас задаваха по-лесни въпроси.

Джак седна във въртящия се, люлеещ се стол. Кенеди беше имал такъв и Арни беше решил, че идеята не е лоша и за Джак. Несъзнателното поклащане на човек в такъв стол му придаваше по-самоуверен вид. Имиджмейкърите знаеха това, но Джак не го знаеше и ако го научеше, сигурно щеше да изхвърли стола през прозореца. Арни обаче беше наясно с въпроса и убеди Джак, че изглежда добре в стола, като накара Кети Райън да се съгласи с него. Както и да е.

Фехтовачът седна и се отпусна в удобния стол. Това беше другата причина, поради която Арни го беше доставил, а и истинската, поради която Райън се беше съгласил. Столът наистина беше удобен.

— Готови ли сме? — попита Джак.

Когато президентът зададеше този въпрос, това обикновено означаваше: „Хайде да започваме това проклето шоу!“ Но за Райън си беше просто въпрос.

Сред присъстващите беше Кристин Матюс от Ен Би Си. Имаше също репортери от Ей Би Си и „Фокс“, както и един журналист от „Чикаго трибюн“. Райън беше започнал да предпочита тези пресконференции в малко по-интимен кръг и медиите не възразяваха, защото участието на репортерите там ставаше по жребий, което беше справедливо и всеки можеше да има достъп. Другата причина, поради която Райън ги предпочиташе, беше, че вероятността репортерът да е по-агресивен беше по-малка в Овалния кабинет, отколкото в атмосферата, която се създаваше в залата за пресконференции, където репортерите се превръщаха в тълпа и възприемаха манталитета на такава.

— Господин президент — започна Кристин Матюс, — вие отзовахте както търговската делегация, така и посланика ни в Пекин. Защо беше необходимо това?