Том Клэнси - Мечката и драконът

— Добро утро, татко — поздрави, влизайки Сали, отиде при телевизора и превключи на Ем Ти Ви, без да го попита. Беше изминало доста време от онзи слънчев следобед в Лондон, когато бяха стреляли по него, спомни си Джак. Тогава той беше за нея „татенце“.

В Пекин компютърът на бюрото на Мин се включи на автоматичен режим за точно определения брой минути. Запаметяващото устройство отново заработи и компютърът започна да изпълнява ежедневната си задача. Без да светва екрана, машината прегледа последните вътрешни файлове, събра ги, след това активира вътрешния модем и ги изстреля в Мрежата. Целият процес продължи около 17 секунди, след което компютърът отново задряма. Данните преминаха по кабелите на телефонната мрежа в Пекин, докато стигнаха до конкретния сървър, за който бяха предназначени и който всъщност се намираше в Уискънсин. Там те изчакаха сигнала, след което бяха изтрити от паметта на сървъра и скоро след това отписани, елиминирайки по този начин всякакви следи за съществуването си.

Когато Вашингтон се събуждаше, в Пекин лягаха да спят, а Москва беше с няколко часа по-назад. Земята продължаваше да се върти, без да се интересува какво става през този безкраен денонощен цикъл.

— Е? — попита подчинения си генерал Дигс.

— Мисля, че кавалерийският ескадрон е в доста добра форма, сър — каза полковник Гуисти.

Като Дигс и Анжело Гуисти беше професионален кавалерист. Неговата задача като командир на първи бронетанков кавалерийски ескадрон (всъщност това беше батальон, но в кавалерията си имаха свои наименования), беше да върви пред главните сили на дивизията, да открива противника и да разучи терена, тъй като беше окото на „Старите брони“. Но той имаше достатъчно самостоятелна бойна мощ, за да се грижи сам за себе си. Гуисти беше участвал във войната в Персийския залив и знаеше какво представлява истинско сражение. Той беше наясно със задачата си и се стараеше неговите войници да бъдат толкова добре обучени, колкото условията в Германия позволяваха. Всъщност предпочиташе тренировките в симулаторите пред претъпкания с хора полигон на центъра за бойно обучение, чиято площ беше само 75 квадратни километра. Вярно е, че при симулаторите не беше същото като да изкараш танковете си на полето, но поне нямаше ограничение за времето и пространството, а в симулативната система можеш да се сражаваш с цял вражески батальон и дори с бригада, ако искаш да поизпотиш хората си. Като се изключи чувството, че се носиш с твоя „Абрамс“ по вълни (от това на някои танкисти им се повръщаше), симулаторите като цяло предоставяха по-добри условия за тренировки от което и да било друго място, с изключение на тренировъчния център във Форт Ъруин в калифорнийската пустиня или този, който армията беше изградила за израелците в пустинята Негев.

Дигс не разбра какво точно има предвид по-младият офицер и просто наблюдаваше как неговата част се придвижва доста умело. Те участваха в съвместни маневри с германски части, а германците както винаги бяха добри във военните дела. Но днес те не се справяха толкова успешно, колкото кавалеристите на първа механизирана бронетанкова дивизия, които надиграха своите европейски домакини, а след това (за изненада и разочарование на командващия ги германски бригаден генерал) успяха да им направят засада. Това им костваше половин батальон от техните „Лео“, както американците наричаха главните си бойни танкове „Леопард-2“. Тази вечер Дигс щеше да вечеря с бригадния генерал. Дори германците не можеха да се сравняват в нощния бой с американците, което беше странно, защото, общо взето, екипировката им беше еднаква, а и войниците им бяха добре обучени. Но германската армия в по-голямата си част все още се състоеше от срочнослужещи, които нямаха зад гърба си толкова служба, колкото американците.

В по-широк план кавалерийската част беше основният елемент на команднощабното учение, в което участваше 2-ра бригада на полковник Дон Лайсъл, която теоретически трябваше да отблъсне атаката на германците. Като цяло денят не беше от най-добрите за Бундесвера. Вярно е, че германската армия вече нямаше за задача да защитава страната от съветско нахлуване и вече не можеше да разчита толкова на предишната енергична подкрепа на гражданите, на която се радваше в продължение на много години. Сега Бундесверът беше един анахронизъм, чиято мисия вече не беше така очевидна, а, от друга страна, все още имаше на свое разположение ценна обработваема земя, която германците биха могли да използват за по-практични цели. Затова численият състав на бившата западногерманска армия беше намален и се обучаваше предимно в изпълнение на мироопазващи операции, което в крайна сметка се свеждаше до това една добре въоръжена сила да изпълнява чисто полицейски функции. Установяването на новия световен ред беше преди всичко мирен процес, поне що се отнася до европейците. Американците бяха ангажирани във военни операции, имащи за цел да защитават твърде далечни германски интереси, а те самите, въпреки че не бяха загубили напълно афинитета си към бойната подготовка, бяха твърде доволни, че евентуалната защита на интересите им е по-скоро теоретична възможност, която става за особено заплетен сюжет на продукция на Холивуд. Това ги караше също да се отнасят с по-голямо уважение към Америка, отколкото би им се искало. Но някои неща просто не можеха да бъдат избегнати.