Том Клэнси - Мечката и драконът

В резултат от всичко това Бондаренко беше лишен от своите инженери, които бяха препращани от обект на обект, и остана само с няколко инженерни батальона, прикрепени към неговите военни части. А инженерите му трябваха, помисли си недоволен той. По протежение на границата с Китай имаше няколко места, където два инженерни полка биха могли да изградят полезни прегради срещу нахлуване на механизирани военни части. Но те щяха да се виждат и щеше да се разбере, че целта им е да се противодейства на китайските сили. В Москва, без много да се замислят, му бяха казали, че единственият начин да се използват подобни съоръжения срещу китайската народноосвободителна армия, е ако тя реши да нахлуе на север, за да освободи Русия!

„Какво им пука на политиците“, помисли си Бондаренко. „Дори и в Америка бяха същите.“ Беше го научил от американските офицери, с които се беше срещал. Политиците всъщност не се интересуваха много какви са нещата, а как изглеждат. „В това отношение независимо от различните убеждения, политиците по целия свят разсъждават като комунисти“, помисли си Бондаренко. „Те се интересуват повече от показността, отколкото от реалността.“

— Кога ще приключат? — попита генералът.

— Напредват изключително бързо — отвърна полковник Алиев. — Грубото прокарване на пътищата ще завърши за месец-месец и половина в зависимост от времето. Довършителните работи ще продължат много по-дълго.

— Знаеш ли какво ме безпокои?

— Какво, другарю генерал? — попита офицерът.

— Ние правим път за нахлуване. За първи път китайците могат да минат границата и за кратко време да се озоват на северното сибирско крайбрежие. — По-рано естествените прегради, главно гористият терен, щяха да направят тази задача толкова трудна, че щеше да стане почти невъзможна. Но сега имаше начин да се стигне дотам, а и причина, за да се предприеме такова нещо. Сега Сибир вече наистина беше това, за което се предполагаше, че е — съкровищница с космически размери. — „Съкровищница,“ помисли си Бондаренко, „а аз съм пазачът, който държи ключовете“.

Той се върна при хеликоптера, за да завърши обиколката на пътя, който прокарваха военните инженери.

Президентът Райън се събуди малко преди шест сутринта. Хората от службата за охрана предпочитаха той да държи щорите спуснати, за да закриват прозорците, но Райън не обичаше да спи в ковчег, колкото и голям да беше той. Затова когато се събуждаше случайно, като например в 3,53 часа, предпочиташе да види някаква светлина отвън, дори тя да е само от фаровете на патрулираща полицейска кола или на самотно такси. С годините беше започнал да се събужда рано. Това го изненадваше. Като момче винаги предпочиташе да спи до късно, особено през уикенда. Но с Кети нещата стояха другояче. Като повечето доктори, и особено хирурзите, тя ставаше рано, за да отиде в болницата и да може да разполага с цял ден, през който да разбере как е понесъл операцията нейният пациент.

Може да беше придобил този навик от нея и тъй като беше мъж, се събуждаше дори по-рано. А може да бе станало напоследък в това проклето място, помисли си Райън, като стана от леглото и се отправи към банята, започвайки прекалено рано още един проклет ден като много други. Какво, по дяволите, ставаше, запита се президентът. Защо вече не му се спеше толкова? Сънят беше едно от много малкото истински удоволствия за човека на тази земя. Единственото му желание беше да може да си поспи малко повече…

Обаче не се получаваше. Няма още шест часът, каза си Джак и погледна през прозореца. Млекарите вече бяха станали, както и вестникарчетата. Пощаджиите бяха започнали да сортират писмата, а на други места работният ден на хората от нощните смени привършваше. Сред тях бяха и някои тук, в Белия дом — стражи от службата за охрана и друг обслужващ персонал. Райън ги познаваше по лице, но не знаеше имената им, а това го караше малко да се срамува. В края на краищата, те бяха неговите хора и би трябвало да знае за тях повече, да помни имената им, за да се обръща към тях, когато ги срещне. Но те бяха твърде много. В този списък трябваше да включи и униформените от военната секция на Белия дом, които работеха предимно в свързочната служба. Всъщност тук имаше една малка армия от мъже и жени, чието единствено предназначение беше да служат на Джон Патрик Райън и чрез него — на цялата страна, или поне така беше на теория. Много важно! — каза си той, като погледна през прозореца. Навън вече беше достатъчно светло. Уличните лампи угасваха една по една, след като техните фотоклетки им съобщаваха, че слънцето изгрява. Джак облече стария си халат, който имаше още от военноморската академия, и нахлузи чехлите, които бяха по-нови. Вкъщи предпочиташе да ходи бос, но един президент не може да се показва така пред войниците. Тръгна с безшумни стъпки по коридора.