Том Клэнси - Мечката и драконът

— Да, другарю министър.

— Обаче статиите на техните вестници вероятно са вече готови, нали?

— Разписанието, по което работят, е такова, другарю министър. Повечето от материалите им са готови до края на работния ден. Като изключим сензационните и неочакваните новини, останалите обикновено са напълно готови, преди журналистите да си тръгнат за вечеря.

Фан я погледна. Мин беше умна девойка. Беше научил от нея нещо, за което преди не се беше замислял. Даде й знак да се върне на работното си място.

Американската делегация тъкмо се качваше в самолета. Тя беше изпратена от един дребен служител от консулския отдел на китайското външно министерство, който процеди през зъби няколко сухи любезности, на които американците не обърнаха никакво внимание. След това те се качиха в самолета, той веднага включи моторите и се приготви за излитане.

— Каква е оценката ти за тази авантюра, Клиф? — попита Марк Грант.

— Как ти се струва думата „катастрофа“? — запита на свой ред той.

— Толкова ли е зле?

Помощник-държавният секретар по политическите въпроси мрачно кимна. Е, в края на краищата вината не беше негова. Този глупав италиански свещеник сам се беше изправил пред куршумите, а вдовицата на другия пастор беше решила да се моли на публично място, знаейки много добре, че властите няма да се съгласят. И, разбира се, и в двата случая Си Ен Ен трябваше да бъде на мястото на събитието, за да разбуни духовете у дома… Как можеше един дипломат да успокои топката, след като имаше хора, които влошаваха нещата, вместо да ги подобрят?

— Толкова, Марк. Няма да можем да сключим свястна търговска спогодба с Китай, ако тази бъркотия продължава.

— Просто трябва да променят малко политиката си и всичко ще се оправи — подхвърли Грант.

— Говориш като президента.

— Клиф, ако искаш да станеш член на някой клуб, трябва да се съобразяваш с неговите правила. Толкова ли е трудно за разбиране?

— Не можеш да се отнасяш към една велика държава като към някой зъболекар, който иска да стане член на местния клуб, но никой не го харесва.

— Каква е принципната разлика?

— Да не би да си мислиш, че външната политика на Съединените щати трябва да се ръководи само от принципи? — попита Рътлидж, който беше толкова раздразнен, че каза нещо, което не трябваше.

— Клиф, президентът, а и държавният секретар мислят, че трябва.

— Да, обаче ако искаме да имаме търговско споразумение с Китай, трябва да се съобразяваме и с тяхната гледна точка.

— Знаеш ли, Клиф, ако ти беше в Държавния департамент през 1938 година, може би Хитлер щеше да избие евреите, без да се вдига такава врява — подхвърли Грант.

Забележката му постигна желания ефект. Рътлидж се извърна и запротестира:

— Чакай малко…

— Това си е било негов вътрешен проблем, нали така, Клиф? Щом като изповядват друга религия, тогава да ги пратим в газовите камери. На кого му пука?

— Слушай какво, Марк…

— Ти слушай. Една страна трябва да държи на някои принципи, защото ако не го прави, тогава какво ще представлява тя? Та ние сме членове на един клуб. Дори до голяма степен ръководим този клуб. А защо, Клиф? Защото хората знаят, че държим на някои принципи. Не сме безгрешни. Ти го знаеш и аз го знам. Те също го знаят. Но те знаят също какво бихме направили и какво не бихме, така че поне в нашата част от света нещата да имат някакъв смисъл. Тъкмо на това се крепи авторитетът ни, Клиф.

— Значи всичките оръжия, с които разполагаме, и цялата ни търговска мощ не влизат в сметката, така ли? — попита дипломатът.

— А как мислиш, че сме придобили всичко това, Клифи? — използва Марк умалителното име на Рътлидж, за да го подразни. — Ние сме това, което сме, защото хора от всички краища на света дойдоха в Америка, за да работят и да осъществят мечтите си. Трудиха се здраво. Дядо ми е дошъл от Русия, защото не е искал да го мачка царят, и е работил, дал е на децата си образование, а те са образовали своите деца и сега аз съм доста богат, но не съм забравил какво ми каза дядо, когато бях малък. Каза ми, че това е най-доброто място в света за един евреин. А защо, Клиф? Защото покойните бели европейци, които скъсаха с Англия и написаха Конституцията, имаха някои добри виждания и през повечето време държаха на тях. Ние сме такива хора, Клиф. Това означава, че трябва да продължим да бъдем такива, каквито сме, да държим на някои неща и светът да го знае.

— Но имаме и много недостатъци — запротестира Рътлидж.

— Разбира се, че имаме! Не трябва да бъдем изрядни, за да сме най-добрите, но непрекъснато се усъвършенстваме. Когато бил в колежа, баща ми ходил в Мисисипи и на два пъти го ритнали в задника, но знаеш, че тези неща отминаха. А сега дори имаме негър за вицепрезидент. Доколкото чувам, той е доста добър и някой ден може да направи и следващата стъпка. Клиф, как можеш да представляваш Америка пред другите страни, когато не разбираш това!