Том Клэнси - Мечката и драконът

Такъв обект е лесен за унищожаване почти толкова, колкото и самолетът. А свалянето на самолета е лесно, ако го уцелиш, и е подобно на това да свалиш гълъб с ловджийска пушка. Номерът е просто да удариш проклетото нещо. Дори и ако си по-близо до мястото на прехващането, това не ти дава кой знае какво предимство. Бойната глава на ракетата земя-въздух е малко по-различна от сачмата. При взривяване металната обвивка се разрушава и се превръща в нащърбени парчета с начална скорост от около 4000 м/сек. Това е достатъчно, за да разкъса алуминиевото покритие и да засегне важни вътрешни компоненти на самолета, превръщайки го в балистичен обект, който прилича на птица, останала без криле.

Но за да бъде поразена балистична ракета, бойната глава трябва да избухне достатъчно далеч от целта, за да могат летящите във формата на конус фрагменти да пресекат пространството, заемано от целта. При самолета това не е трудно, но е проблем при бойната глава на ракетата, която се движи с много по-голяма скорост от фрагментите, получили се при експлозията. Това беше и противоречието в спора между ракетите „Пейтриът“ и „Скъд“ през 1991 година.

Устройството, което казва на бойната глава на противовъздушната ракета къде и кога да избухне, се нарича най-общо „фитил“. При повечето модерни ракети взривяващата система е малък, нискоенергиен лазер, който се „колебае“ или описва кръг, за да защити лъча си в едно пространство пред летящата цел, докато обектът и лъчът не се пресекат и той се отрази от мишената. Отразеният лъч се връща в рецептор в лазерното устройство и това ражда сигнала, който казва, че бойната глава трябва да избухне. Колкото и да е бърз обаче, на него му е необходимо определено време, а навлизащата в атмосферата балистична ракета се движи с много голяма скорост. Тази скорост всъщност е толкова голяма, че ако лазерният лъч няма достатъчно енергия, за да издържи на разстояние около стотина метра, тогава няма да има достатъчно време за лъча да се отрази навреме от обекта и да каже на бойната глава да избухне, за да може поразяващите частици да обхванат балистичния обект. Дори ако балистичният обект е в непосредствена близост до бойната глава на ракетата земя-въздух, когато зарядът избухне, балистичната ракета се движи по-бързо от поразяващите фрагменти и те не могат да я повредят, защото не могат да я настигнат. Грегъри виждаше, че това се очертава като основния проблем. Лазерният чип в бойната глава на противовъздушната ракета няма достатъчна енергийна мощ и неговата скорост е сравнително малка, а това дава възможност на балистичния обект да се промъкне под носа на ракетата, която би трябвало да го унищожи. Това можеше да стане дори ако бойната глава на противовъздушната ракета се взривеше само на три метра от обекта. По време на Втората световна война са били по-добре със стария възпламенител, при който са използвали радиовълни без директно насочване вместо модерния лазерен чип, последен писък на техниката. Все пак Грегъри реши, че има възможност да се справи с проблема. Колебаенето на лазерния лъч се контролира от компютърен софтуер, както и сигналът за възпламеняване. Това беше нещо, с което той би могъл да се справи. Трябваше да поговори с хората, които бяха конструирали ракетата SM-2 с далечен обсег. Това беше компанията „Стендарт мисайл къмпани“, смесено предприятие на фирмите „Рейтеон“ и „Хюз“. Те се намираха малко по-нагоре на същата улица в Маклийн, Вирджиния. Преди това обаче трябваше да се обади на Тони Бретано. Защо пък да не знаят предварително, че техният посетител е човек на министъра на отбраната.

— Господи, Джак — каза Мери Пат. Слънцето залязваше. Кети се връщаше у дома от университета „Хопкинс“, а Джак беше в личния си кабинет, встрани от Овалния, и отпиваше от чаша уиски с лед в компанията на директора на ЦРУ и жена му. — Когато видях това, изтичах до тоалетната.

— Слушам те, Мери Пат — каза Джак и й подаде чаша шери — любимото й питие за отпускане. Верен на работническия си произход, Ед Фоли предпочете бира „Самюъл Едамс“. — Ед?

— Да им… мамата, Джак, това е чиста лудост. — Обикновено пред един президент не се псуваше, дори и ако беше като този. — Знам, че източникът е надежден, но такива работи просто не се правят.

— Пат Мартин беше ли тук? — попита заместник-директорът, отговаряща за оперативната дейност. Отговорът беше кимване с глава. — Тогава сигурно ти е казал, че това е почти равносилно на обявяване на война.