Том Клэнси - Мечката и драконът

Рейли допи водката си.

— Добре. Ще се видим утре пак на това място.

— Става — съгласи се Олег.

Агентът на ФБР излезе навън и се качи в колата си. Десет минути по-късно беше пред бюрото си. Взе пластмасовия ключ от чекмеджето, вкара го в телефона и набра Вашингтон.

До секретния телефон на Мъри имаха достъп най-различни хора, затова когато чу зад гърба си сигнала за повикване, той вдигна слушалката и в продължение на трийсет секунди слушаше шума от статичното електричество, преди гласът на робота да обяви: „Линията е сигурна.“

— Мъри — каза той.

— Обажда се Рейли от Москва.

Директорът на ФБР погледна часовника на бюрото си. Там беше ужасно късно.

— Какво е станало, Майк? — попита той.

Другият му разказа бързо за случилото се.

— Да, Елън? — каза Райън, когато чу звънеца.

— Министърът на правосъдието и директорът на ФБР искат да се срещнат с вас по някакъв важен въпрос. След четиридесет минути ще имате прозорец.

— Добре. — Райън не се запита за какво може да става дума. Скоро щеше да разбере. Когато осъзна какво си беше помислил току-що, още веднъж прокълна президентството. Тази работа беше започнала да му омръзва.

— Какво е това, по дяволите! — запита Ед Фоли.

— Изглежда, че информацията е достоверна — каза Мъри на директора на ЦРУ.

— Какво друго знаеш по случая?

— Факсът току-що пристигна. Той е само от две страници и не съдържа нищо повече от това, което вече ти казах, но ще го изпратя и на теб. Казах на Рейли напълно да им съдейства. Ти от своя страна можеш ли да предложиш нещо? — попита Дан.

— В момента нищо не ми идва наум. За мен това е съвсем ново, Дан. — Предай поздравленията ми на твоя човек Рейли за информацията. — В края на краищата Фоли си беше една информационна проститутка. На никого не отказваше.

— Добро момче. Баща му също беше агент.

Мъри не искаше да бъде необщителен, а и Фоли не го заслужаваше. Неща като това не засягаха само ЦРУ и нямаше опасност да си пречат един на друг.

От своя страна Фоли се запита дали ще трябва да каже на Мъри за Зорге. Ако това, което му беше съобщил, беше вярно, то сигурно е известно на най-високо правителствено равнище в Китай. Не може да е някаква авантюра на техния клон в Москва. За такова своеволие разстрелват. А дори и комунистическите бюрократи не биха си го помислили, тъй като не бяха от най-инициативните хора на света.

— Както и да е, аз ще взема Пат Мартин със себе си. На него шпионските операции са му доста добре познати от правна гледна точка и мисля, че ще имам нужда от подкрепата му.

— Добре, благодаря. Прати ми факса, а аз ще ти се обадя по-късно.

— О’кей, Ед. Дочуване.

След трийсет секунди секретарката му донесе факса в една папка. Ед прочете първата страница и се обади на жена си.

— Мамка му! — каза тихо Райън, когато Мъри му подаде факса от Москва. — Мамка му! — повтори той, четейки по-нататък. — Това сигурно ли е?

— Така смятаме, Джак — потвърди директорът на ФБР. Той и Райън се познаваха повече от десет години и затова не се колебаеше да се обръща към него на малко име. Съобщи му още няколко факта. — Нашият човек Рейли е експерт по организираната престъпност, затова го изпратихме там, но има опит и като действащ полицай от бюрото ни в Ню Йорк. Бива го, Джак — увери Мъри президента. — Посещава разни места, установил е добри работни отношения с местните ченгета. Помага им в някои разследвания със съвети, както ние тук си сътрудничим с местната полиция.

— Е и?

— Информацията изглежда напълно достоверна, Джак. Някой се е опитал да види сметката на Сергей Николаич. Изглежда, че това е някаква служба на китайското правителство.

— Господи! Да не е неоторизирана операция?

— Ако е така, скоро ще се чуе, че някакъв китайски министър внезапно е получил кръвоизлив в мозъка, причинен от куршум в главата — каза Мъри на президента.

— Ед Фоли виждал ли е това съобщение?

— Уведомих го по телефона и му изпратих факс, така че сигурно го е прочел.

— Какво ще кажеш, Пат? — обърна се Райън към министъра на правосъдието, най-умния адвокат, който Райън беше виждал някога, включително и от всички назначени от него членове на Върховния съд.

— Господин президент, това е изумителна новина, ако, разбира се, приемем, че е истинска, а не някаква умишлена провокация или пък игра на руснаците, с която биха искали нещо да се случи. Проблемът е, че не виждам разумно обяснение за подобна постъпка. Изправени сме пред нещо твърде налудничаво, за да бъде истинско, но и прекалено идиотско, за да е лъжа. Занимавам се от доста време с операции на чуждия контрашпионаж. Никога не съм се натъквал на подобен случай. Между нас и руснаците винаги е имало мълчаливо споразумение да не посягат на никого във Вашингтон, а ние да не закачаме никого в Москва. И доколкото ми е известно, никоя страна не го е нарушавала. Но това тук… ако е истина, е равносилно на обявяване на война, което не ми се струва твърде разумна постъпка от страна на китайците.