Том Клэнси - Мечката и драконът

Микрофонът на бюрото му изпука.

— Сенатор Смитърс току-що пристигна на западния вход.

Райън се изправи и тръгна вдясно към вратата, която водеше към преддверието на секретарките. По някаква причина хората предпочитаха тази врата вместо другата в коридора, точно срещу стаята на Рузвелт. Може би така беше някак по-делово, но те най-вече искаха да видят, че президентът ги чака пред отворената врата с протегната ръка и усмивка на лицето, сякаш наистина е доволен да ги види. Как пък не!

„Мери Смитърс от Айова. Лелка с три деца и седем внуци“, помисли си той. Пак ще говорят за законопроекта за земеделието. Какво разбираше той от земеделие? Когато много рядко купуваше храна, го правеше в супермаркета, защото тя се вземаше от там. Едно от нещата, които винаги бяха включени в материалите му, за да бъде политически подготвен, беше цената на хляба и млякото, в случай че някой местен репортер го попиташе за нея. Млякото с какао сигурно идваше от кафяви крави.

— В съответствие с това решение посланик Хитч и помощник-държавният секретар Рътлидж се връщат във Вашингтон за консултации — каза говорителят на журналистите.

— Това означава ли, че може да скъсаме отношенията с Китай? — попита веднага един репортер.

— Няма такова нещо. Консултациите са си консултации. Ще обсъждаме последния развой на събитията с нашите представители, за да могат отношенията ни с Китай да станат по-бързо такива, каквито бяха преди — каза говорителят, без да му мигне окото.

Репортерите не можаха да разберат какво точно означава това и веднага последваха още три въпроса с буквално едно и също съдържание. На тях беше даден буквално един и същ отговор.

— Бива си го — каза Райън, който гледаше пресконференцията по телевизионния канал, дублиращ този на Си Ен Ен за сателитите. Странното беше, че предаването не беше на живо въпреки важността на въпроса, по който се дискутираше.

— Не беше много убедителен — обади се Арни ван Дам. — На теб също ще ти зададат подобни въпроси.

— Предполагам. Кога?

— Когато следващия път застанеш пред камерите, Джак. — Президентът знаеше, че има толкова шанс да ги избегне, колкото играчът, който пръв трябва да посрещне противниковия удар при откриването на шампионата по бейзбол на „Янки стейдиъм“. Камерите в Белия дом бяха толкова много, колкото ловните пушки при откриването на сезона за дивите патици без никакви ограничения за броя на изстрелите.

— Господи, Олег! — Трябваше да стане нещо изключително, за да накара Рейли да се стресне, но това надминаваше всички граници. — Сериозно ли говориш?

— Така изглежда, Мишка — отвърна Провалов.

— И защо ми казваш всичко това? — попита американецът. Подобна информация беше свръхсекретна държавна тайна, до която би трябвало да имат достъп само тесен кръг хора около президента Грушевой.

— Няма как да го скрия от теб. Предполагам, че докладваш всичко, за което си говорим, във Вашингтон, а ти идентифицира китайския дипломат, за което аз и моята страна сме ти задължени.

В случая забавното беше, че Рейли беше хукнал да следи Суворов/Конев, без да се замисли, просто по инстинкт на полицай, който иска да помогне на свой колега. Едва след това си даде сметка за политическите последствия от постъпката си. Беше мислил за това предварително, но само като вероятност, без да очаква, че нещата ще стигнат толкова далеч.

— Е, да, трябва да информирам ФБР за дейността си тук — призна аташето, макар че не разкриваше кой знае каква потресаваща тайна.

— Знам, Мишка.

— Китайците са искали да убият Головко — каза тихо Рейли над водката си. — Мамка му!

— И аз казах същото — призна си Провалов. — Въпросът е…

— Въпросите са два, Олег. Първо, защо? И второ: а сега какво?

— И, трето, кой е Суворов и какво е замислил?

Това е очевидно, помисли си Рейли. Дали Суворов беше само платен агент на чужда държава? Или пък беше част от някаква фракция на КГБ в руската мафия, на която китайците са платили да извърши нещо, но какво и с каква цел?

— От много време преследвам хора от организираната престъпност, но никога не съм имал такъв случай. Това се приближава до онези тъпи истории от рода на „Кой наистина уби Кенеди?“.

Провалов го погледна:

— Да не искаш да кажеш…

— Не, Олег. От мафията не са толкова откачени. Едва ли биха искали да имат такива големи врагове. Човек не може да предвиди последиците от подобно нещо и то не е добро за бизнеса. Мафията е бизнес, Олег. Те се опитват да печелят пари. Дори и политическите протекции, които търсят, са свързани само с това. А и те имат граници, които са им известни.