Том Клэнси - Мечката и драконът

Президентът вдигна очи от факса.

— Тук се казва, че твоят приятел Рейли е установил китайската връзка…?

— Чети нататък — каза му Мъри. — Бил е там по време на едно следене, сам е пожелал да помогне и ето ти на!

— Може ли китайците да са толкова откачени? — Въпросът на Райън увисна във въздуха. — Да не би руснаците да ни будалкат нещо?

— Какво биха целели с това? — попита Мартин. — Ако има някакво подобно обяснение, просто не го виждам.

— Вижте какво, хора, никой не може да е толкова луд! — почти избухна президентът. Но след това се позамисли. В крайна сметка светът не беше напълно рационален.

— Сър, вие имате по-добра възможност за подобна преценка от нас — обади се Мартин. Забележката му накара Джак да се поуспокои.

— През времето, когато бях в Ленгли, съм виждал доста странни неща, но това наистина надминава всичко останало.

— Какво знаем за китайците? — попита Мъри, очаквайки отговорът да бъде: „Общо взето, нищо“, защото ФБР нямаше някакви особени успехи в усилията си да проникне в китайските разузнавателни операции в Америка, и си представяше, че ЦРУ имаше същия проблем поради подобна причина. Тази правителствена служба не гъмжеше от американци с китайски произход. Но вместо това той видя, че президентът Райън моментално застана нащрек и не каза нищо. Мъри беше разпитвал хиляди хора през кариерата си и се беше научил малко или повече да чете мислите на другите. Той веднага забеляза реакцията на Райън и се озадачи.

— Не знаем достатъчно, Дан — отвърна с известно закъснение Райън.

Мислите му още бяха заети със съобщението. Пат Мартин беше прав: тази работа беше прекалено щура, за да е истина, но и прекалено идиотска, за да е лъжа. Трябваше да се посъветва със семейство Фоли по въпроса и вероятно беше време да извика професор Уийвър от университета „Браун“, ако, разбира се, Ед и Мери Пат не изпаднеха в истерия за това, че щеше да се наложи да го посветят в тайната за „Зорге“ и в тази сензационна новина на ФБР.

В момента Фехтовачът не беше съвсем сигурен дали ще постъпят правилно, но беше уверен, че трябва да направи нещо, и то колкото може по-бързо. Отношенията на Америка с Китай току-що се бяха влошили неимоверно много, а сега той разполагаше с информация, че китайците са предприели директна атака и срещу руското правителство. Райън погледна гостите си.

— Благодаря ви за това, момчета. Ако имате да ми кажете още нещо, направете го колкото може по-бързо. Трябва да помисля по въпроса.

— Да, Джак, така е. Казах на Рейли да им оказва всякакво съдействие и да ни докладва. Те, разбира се, знаят, че той го прави. Значи твоят приятел Головко иска и ти да знаеш. Как ще се справиш с това, сам трябва да решиш.

— Да, ще трябва да проведа някой и друг телефонен разговор — каза Джак, като успя да се усмихне. Лошото беше, че нямаше време да обсъди нещата с хората си, както би следвало. Те не бяха за телефон. Когато се обсъждат подобни въпроси, човек иска да вижда лицето на събеседника си и да надникне в мислите му. Това се отнасяше както за Ед Фоли, така и за съпругата му. Надяваше се, че Джордж Уийвър наистина е толкова умен, колкото го смятаха. Сега Райън имаше повече нужда от врачка.

Новият пропуск беше съвсем различен от стария, който той имаше, когато работеше за Стратегическата отбранителна инициатива (СОИ). Затова се насочи към друго крило на Пентагона. Беше секцията на военноморските сили. Това се виждаше от сините униформи и сериозното изражение по лицата на персонала. У хората от всеки род войски има нещо, което ги обединява. В американските сухопътни сили всички са от Джорджия. Във ВВС пък са от Южна Каролина, във флота изглежда, че всички са от северните щати. Така беше и тук, в отдела по програмата „Егида“.

По-голямата част преди обяд Грегъри прекара с двама висши офицери, които му се сториха доста компетентни, въпреки че непрекъснато се молеха на глас да ги върнат обратно на корабите и в морето, точно както офицерите от сухопътните войски искаха да се върнат на полигоните, където човек може да си изкаля ботушите, а клозетът е една дупка в полето. Там бяха войниците, а всеки уважаващ себе си офицер искаше да бъде при войниците си.

Грегъри предположи, че за моряците е същото. Те искат да усещат солената вода и рибата, а може би си мечтаят за по-добра храна от буламачите, които се сервират в стола на Пентагона.

Но разговорът с морските писии не му каза нещо повече от това, което вече знаеше. „Егида“ беше радарно-ракетна система, предназначена да се справя с руски самолети и крилати ракети, представляващи заплаха за самолетоносачите. Тя имаше супермодерен радар за ранно предупреждение и ракети със среден обсег, които наричаха „стандартни“ (SM), защото според Грегъри те бяха единствените, които ползваха във флота. Стандартните ракети се деляха на SM1 и SM2. Точното им наименование беше SM-2-MR, което означаваше ракети земя-въздух със среден обсег, за разлика от ракетите ER, които бяха с по-далечен обсег. При последните носителят трябваше да ги изстрелва от установките на корабите по-бързо и на по-далечно разстояние. От този вид имаше около 200 броя, които се намираха в различни складове на флота в Атлантика и в Тихия океан, защото тяхното серийно производство така и не беше одобрено. Според някои причината за това беше, че ракетите с по-далечен обсег нарушават Договора за противоракетна отбрана от 1972 година, който обаче беше подписан с една страна, която се наричаше СССР. Но тази страна вече не съществуваше. Обаче след войната в Персийския залив през 1991 година във флота се ориентираха към стандартните ракети със среден обсег и системата „Егида“ ги изстрелваше срещу тактически ракети като иракските „Скъд“. През тази война кораби със система „Егида“ бяха разположени в пристанищата на Саудитска Арабия и в други портове в Залива. Тя трябваше да ги защитава от балистични ракети, но срещу тях такива не бяха изстреляни, така че системата никога не беше проверена в бойна обстановка. Вместо това корабите с „Егида“ периодично посещаваха атола Куаджалейн, където техните възможности се проверяваха срещу балистични ракети-мишени и през повечето време те се справяха добре. Но това не беше съвсем същото, както при бойна обстановка. Междуконтиненталната балистична ракета развива максимална скорост от 35 000 км/ч или 9000 м/сек, което надвишаваше почти с 10 пъти скоростта на куршум, изстрелян от пушка. Колкото и да беше странно, проблемът тук беше както в хардуера, така и в софтуера. Block-4 на ракетата SM2 с далечен обсег наистина беше предназначен за поразяване на балистични обекти, що се отнася до неговата система за насочване. Теоретично една балистична ракета можеше да бъде скрита от радара, но всичко, което преминаваше в атмосферата със скорост 15 пъти по-голяма от тази на звука, се нагорещяваше до точката на топене на стоманата. Той беше виждал бойни глави на ракети „Минитмън“, които идваха в Куаджалейн от военновъздушната база Ванденберг в Калифорния. Те се появяваха като метеори, сътворени от човешка ръка, и се виждаха дори през деня, пронизвайки с писък атмосферата под ъгъл от 30 градуса, като забавяха, но не много осезаемо, движението си, когато срещаха съпротивата на по-сгъстения въздух. Номерът беше да ги удариш, и то достатъчно силно, за да ги разрушиш. Това беше по-лесно да се постигне при новите ракети, отколкото при старите. Първоначално обвивката на балистичните ракети беше метална от берилиева сплав, която беше доста твърда. Новите бяха по-леки и затова можеха да носят по-тежка и по-мощна ядрена бойна глава. Тяхното покритие беше от материал, подобен на плочките по повърхността на космическата совалка. На пипане то малко се различава от стиропора и не е много по-твърдо от него, защото неговото главно предназначение е да изолира топлината, и то само за няколко секунди. Когато ги издигаха с „Боинг“ 747 и той трябва да лети през дъждовна буря, покритието на совалките се повреждаше. Специалистите по междуконтиненталните балистични ракети наричат големите дъждовни капки „хидрометеори“ заради повредите, които нанасят на ракетите. В редки случаи, когато балистичната ракета трябва да премине през гръмотевична буря и сравнително малки парчета град попаднат в нея, те я повреждат до такава степен, че ядрената бойна глава може и да не функционира както трябва.