Том Клэнси - Мечката и драконът

— И още как — съгласи се Райън и отпи малка глътка уиски. След това извади последната си цигара за деня, която беше успял да открадне от госпожа Съмтър, и я запали. — Обаче фактът трудно може да се отрече и ние трябва да нагодим политиката си към него по един или друг начин.

— Трябва да извикаме Джордж — обади се Ед Фоли.

— И да му кажем за Зорге ли? — попита Райън. Мери Пат веднага примигна. — Знам, че трябва да държим това в пълна тайна, Мери, обаче ако ние не го използваме, за да разберем що за хора са, то тогава положението ни няма да е по-добро от времето, когато не разполагахме с източника.

Тя въздъхна дълбоко и кимна, защото знаеше, че Райън е прав, но идеята никак не й допадаше.

— Трябва също да се консултираме с нашия психиатър — каза тя. — Нужен ни е доктор по този въпрос. Постъпката е достатъчно налудничава и трябва да потърсим мнението на медицината.

— Следващият въпрос е какво да кажем на Сергей? — попита Джак. — Той знае, че ние знаем.

— За начало можем да му кажем само да се пази — обади се Ед Фоли. — Между другото, Джак?

— Да?

— Запознал ли си с информацията хората си, имам предвид службата за охрана?

— Не, защо?

— Ако някой е решил да предприеме действие, равносилно на обявяване на война, защо да не извърши и друго такова? — отвърна на въпроса с въпрос директорът на ЦРУ. — В момента те нямат някакви особени причини да те харесват.

— Но защо Головко? — попита Мери Пат, без да адресира въпроса си към някого. — Той не е враг на Китай. Головко е професионалист, шеф на шпионите. Не ми е известно да има някакви особени политически амбиции. Сергей е честен човек. — Тя отпи от шерито.

— Вярно е, че не знам да има някакви особени политически амбиции, но той е най-близкият съветник на Грушевой по много въпроси: за външната политика, за вътрешната, за отбраната. Грушевой го харесва, защото е умен и е честен…

— Да, това при тях е голяма рядкост — призна Джак. Не беше съвсем справедлив. Той самият беше подбрал много внимателно хората от вътрешния си кръг и почти всичките нямаха политически амбиции, което ги правеше уязвими за заобикалящата ги среда във Вашингтон. Същото се отнасяше и за Головко — човек, който предпочита да служи, вместо да управлява, и в това отношение приличаше на американския президент. — Да се върнем на въпроса. Играят ли китайците някаква игра и ако е така, каква?

— Не виждам каква може да е тя, Джак — отвърна Фоли, отговаряйки като директор на ведомството си. — Обаче имай предвид, че дори сега, когато разполагаме със сведенията на Зорге, не можем да разберем начина им на мислене. Те са толкова различни от нас, че да четеш мислите им е отчайваща работа. Току-що им ударихме юмрук в зъбите, но според мен те още не са го разбрали.

— Ще го усетят за по-малко от седмица.

— А? По какъв начин? — попита директорът на ЦРУ.

— Джордж Уинстън ми каза, че много от техните търговски договори изтичат след по-малко от десет дни. Ще се погрижим това да се отрази на търговските им сметки, така че ще разберат.

В Пекин денят започна по-рано от обикновено. Фан Ган слезе от служебната си кола и бързо изкачи стълбите пред входа на учреждението си. Мина покрай пазача, който винаги държеше за него вратата отворена, но този път не благодари с кимване на глава на човека от народа. Фан отиде при асансьора и се качи с него до етажа си. Вратата на кабинета му беше на няколко крачки по-нататък. Беше здрав и доста енергичен мъж за възрастта си. Подчинените му скочиха на крака, когато той влезе — един час по-рано от обикновено, казаха си те.

— Мин! — провикна се той, отивайки към кабинета си.

— Да, другарю министър — каза тя и влезе през все още отворената врата.

— От кои западни вестници си вадила материали днес?

— Един момент. — Тя излезе и се върна с куп страници в ръка. — От лондонските „Таймс“, „Дейли телеграф“, „Обзървър“, „Ню Йорк таймс“, „Вашингтон поуст“, „Маями Хералд“ и „Бостън Глоуб“. Вестниците от западните щати още ги няма в Интернет. — Не беше включила италиански и други европейски вестници, защото не знаеше достатъчно добре тези езици, а и Фан се интересуваше само от мнението на английски говорещите чужди дяволи. Тя му подаде преводите. Той не благодари предварително и на нея, което беше необичайно за него. Министърът явно беше ядосан за нещо.

— Кое време е сега във Вашингтон? — попита той.

— Двадесет и един часът, другарю министър.

— Значи гледат телевизия и се готвят да си лягат.