Том Клэнси - Мечката и драконът

Когато Бен Гудли се събуди и пристигна с колата си в Ленгли за сутрешната сводка, американското разузнаване вече беше поставило доста точна диагноза на проблема. Както красноречиво се изрази Райън, КНР беше прехвърлила много грубо границата и скоро щеше да почувства последиците от това. Тази фраза по-късно бе многократно подчертавана.

Добрата новина за Гудли, ако изобщо можеше да се нарече такава, беше, че Райън винаги държеше в трапезарията си телевизора настроен на канала на Си Ен Ен. Още преди да облече снежнобялата си риза и да сложи вратовръзката на райета, вече беше напълно наясно с настъпилата нова криза. Дори когато целуна жена си и децата на тръгване от Белия дом, гневът му от необяснимата тъпотия на хората в другия край на света не стихна.

— По дяволите, Бен! — озъби се президентът, когато Гудли влезе в Овалния кабинет.

— Е, шефе, не съм го направил аз! — запротестира съветникът по националната сигурност, изненадан от силното възмущение на Райън.

— Какво ни е известно за случая?

— Повечето неща сте ги видял сам. Вдовицата на нещастния човечец, чийто мозък пръснаха онзи ден, дошла в Пекин с надеждата да откара тялото му обратно в Тайван, за да бъде погребано. Разбрала, че трупът бил кремиран и прахът разпръснат. Местната полиция не я допуснала да влезе в дома си, а когато хората от паството й дошли да се помолят за него, ченгетата решили да ги разпръснат. — Не беше нужно да казва, че нападението срещу вдовицата беше заснето така майсторски от оператора на Си Ен Ен, че според Кети Райън носът на жената сигурно е бил счупен, а може и да е била наранена още по-тежко, което ще изисква намесата на добър пластичен хирург. Тогава тя беше попитала мъжа си на какво може да се дължи тази омраза на полицаите.

— Предполагам защото тя вярва в Бога — отвърна Райън.

— Джак, това ми напомня на нацистка Германия, на нещо от онова, което гледаш по телевизионния канал „История“.

Въпреки че беше лекарка, и тя беше потресена от побоя, нанесен на китайските граждани, въоръжени само с библии.

— И аз видях репортажа — каза Ван Дам при влизането си в Овалния кабинет. — Обществеността ни залива с протести по този повод.

— Мръсни варвари — изруга Райън в момента, когато Роби Джексън пристигна за сутрешната сводка на разузнаването.

— Ще се вдигне голяма врява, Джак. Сигурен съм, че и баща ми е видял предаването, а днес той ще отслужи литургия в църквата на Джери Патерсън. Ще бъде много внушително, Джак — увери го вицепрезидентът.

— От Си Ен Ен ще го предават ли пряко?

— Можеш да бъдеш сигурен — отвърна Роби. Райън се обърна към началника на кабинета.

— Хайде Арни, слушам те.

— Не, първо искам да чуя теб, Джак — каза Ван Дам. — Какво ти е мнението?

— Мисля, че трябва да запозная обществеността с него. Може би на пресконференция. Ще кажа, че сме свидетели на грубо нарушение на човешките права, още повече, че те имаха нахалството да го направят пред очите на целия свят. Ще кажа, че Америка не може да има делови отношения с хора, които действат по такъв начин, че търговските връзки не ни оправдават и не могат да бъдат основание да потъпкваме открито принципите, върху които е създадена нашата страна, ще изтъкна, че трябва да преразгледаме изцяло отношенията си с КНР.

— Не е лошо — отбеляза началникът на кабинета, усмихвайки се като учител на ученика си. — Можеш да се обадиш на Скот, за да видиш дали няма да ти предложи още идеи и варианти.

— Добре — кимна Джак. — А сега да се върнем на въпроса как ще реагира обществеността.

— Първоначалната реакция ще бъде много гневна — отговори Ван Дам. — Това, което видяхме по телевизията, беше много грозно и ще предизвика ответна спонтанна реакция у много хора. Ако китайците имат достатъчно разум да покажат, че съжаляват, след време нещата ще се поуспокоят. Ако не го направят — Арни се намръщи, — имам лоши предчувствия. Религиозните среди ще вдигнат врява до небето. Китайците обидиха правителствата на Германия и на Италия, така че и нашите съюзници от НАТО ще бъдат много ядосани, а побоят, нанесен на онази бедна жена, ще настрои против тях и феминистките движения. Всичко това ще им причини колосална загуба на престиж, но не съм сигурен дали си дават сметка за това.

— Тогава ще трябва да получат един урок, независимо дали ще им хареса, или не — каза Гудли.

Д-р Алън Грегъри винаги отсядаше в един и същи хотел от веригата „Мариот“, който се извисяваше над реката Потомак от онази страна, от която самолетите се насочваха за кацане на летище „Рейгън“. Пак беше взел „зачервените очи“ — нощния полет от Лос Анджелис, в който през всичките години като че ли нищо не се беше променило. Като пристигна, взе такси до хотела, за да си пусне един душ и да се преоблече, за да има малко по-човешки вид за срещата в 10,15 часа с министъра на отбраната. Поне за пътя дотам не му беше нужно такси. Д-р Бретано беше изпратил кола да го вземе. Тя пристигна точно навреме, а зад кормилото седеше армейски сержант. Грегъри седна отзад и потърси някакъв вестник. Пътуването до западния вход, близо до реката, продължи десет минути. Там го чакаше един майор, за да го прекара през пункта с детектори за откриване на метал и да го отведе до коридор Е, който беше във формата на кръг.