Том Клэнси - Мечката и драконът

— А, да. То е във връзка с онзи човек Ю, който беше застрелян от полицията преди два дни… Говорят също за вдовицата му… Това очевидно е някаква погребална церемония… Казват, че тялото на Ю било кремирано и прахът му разпръснат, и неговата вдовица няма какво да погребе, а това още повече засилва мъката й.

— Кой идиот е направил това? — запита се на глас Фан. По природа той не беше много състрадателен, но умните хора не прибягваха до излишни жестокости. — Продължавай, момиче.

— Четат християнската Библия. Не разбирам думите, защото английският говорител ги заглушава. Той повтаря едно и също. Казва… А, да, казва, че се опитват да установят контакт с техния репортер Уайз тук, в Пекин, но имат технически проблеми. Просто повтарят това, което той вече е предал. Церемонията е в памет на Ю, това са негови приятели… не, хора от неговото паство. В момента повтарят какво се е случило в болницата „Лонфу“ и споменават за италианския духовник, чието тяло скоро ще пристигне обратно в Италия.

Фан изръмжа и вдигна телефона, за да се обади на министъра на вътрешните работи.

— Включи си телевизора! — изрева веднага той на колегата си от Политбюро. — Трябва да поемеш контрол над ситуацията, но го направи интелигентно! Това може да бъде пагубно за нас, по-лошо и от случая с онези тъпи студенти на площада „Тянанмън“. — Мин видя как шефът й направи гримаса, оставяйки телефона. — Глупак! — каза той, поклащайки ядосано глава. — Това е всичко засега, Мин — каза й след минута той.

Секретарката му се върна при бюрото си и компютъра, като се питаше какви могат да бъдат последиците от смъртта на Ю. Историята много я натъжи. Без особена причина бяха убити двама души, а нейният министър беше много ядосан и обезпокоен от извършената глупост. Той дори поиска стрелялите полицаи да бъдат наказани, но предложението му не беше прието от страх Да не се навреди на престижа на страната. Мислейки за тези неща, тя сви рамене и се върна отново към работата си.

Министърът на вътрешните работи бързо даде нарежданията си, но Бари Уайз не би могъл да знае за тях. Мина още минута, докато слушаше в слушалките разни гласове от Атланта. Веднага след това звукът беше възстановен и той продължи коментара си от мястото на събитието. Непрекъснато обръщаше глава, докато Пийт Никълс следеше с камерата събралите се богомолци в тясната, мръсна уличка. Уайз видя как полицейският лейтенант говори нещо по портативната радиостанция. Приличаше на „Моторола“, същата, каквато използват и американските ченгета. Той говореше нещо, слушаше, след това пак говореше и накрая потвърди, че е разбрал. Прибра радиостанцията и се запъти право към репортера на Си Ен Ен. Изразът на лицето му беше решителен и не се хареса на Уайз, още повече, че лейтенант Жун каза нещо тихо на хората си, които се обърнаха в указаната посока и в погледа им се видя същата решителност и готовност за действие.

— Трябва да изключите камерата! — каза Жун на Уайз.

— Не ви разбрах!

— Изключете камерата! — повтори лейтенантът.

— Защо? — попита Уайз, като трескаво мислеше.

— Има заповед — обясни троснато Жун.

— Каква заповед?

— Заповед от полицейското управление.

— А, добре — отвърна Уайз. След това протегна ръка.

— Изключете камерата! — настоя лейтенант Жун, като се чудеше какво означава тази протегната ръка.

— Къде е заповедта?

— Какво?

— Не мога да изключвам камерата без писмена заповед. Това е правило в моята компания. Имате ли писмена заповед?

— Не — отвърна внезапно объркан Жун.

— Заповедта трябва да бъде подписана от полицейски капитан. По-добре е да е майор, но трябва да е най-малко капитан — добави Уайз. — Такива са правилата на компанията ми.

— Аха — успя да каже Жун. Сякаш се беше блъснал в невидима стена. Тръсна глава, за да се опомни от удара, отдръпна се на пет метра, извади отново радиостанцията и докладва на някого. Разговорът продължи минута, след което Жун се върна. — Заповед скоро пристигне — уведоми той американеца.

— Благодаря — каза Уайз с любезна усмивка и леко се поклони.

Лейтенант Жун се отдалечи объркан и започна да събира хората си. Имаше инструкции, които трябваше да изпълни, и те бяха ясни, а това действаше успокояващо на гражданите на КНР, особено на тези в униформа.

— Работата отива на зле, Бари — каза Никълс, насочвайки камерата към ченгетата. Беше чул разправията с писмената заповед и не се разсмя само защото прехапа силно устни. Бари знаеше как да обърква хората. Беше го правил неведнъж дори и с президенти.