Том Клэнси - Мечката и драконът

— За момента степента на достоверност е „Б+“ — отвърна Мери Пат. Очакваме по-късно тя да се повиши. Проблемът е, че не даваме степен „А“ или повече без потвърждение от други източници, но това са много вътрешни работи и не разполагаме с друг подобен източник, за да я проверим.

— Аха — забеляза Джексън. — В такъв случай всичко това може да се окаже фишек. Хубав, признавам го, но въпреки това фишек.

— Може би не чак толкова. Тук има ужасно секретни неща, които нямаше да ни подхвърлят с лека ръка дори да се касае за голяма операция с цел ужилване.

— И на мен така ми се струва — съгласи се с половин уста Райън. — Обаче аз си спомням какво казваше Джим Гриър: Нищо не може да бъде толкова невероятно, че да не е истина. Нашият основен проблем с тези хора е, че тяхната култура е толкова различна от нашата, че все едно имаме работа с клингони.

— Обаче от това тук не личи да ни обичат много — обади се Бен Гудли, който беше прегледал половината от страниците в папката. — Господи, този материал е много интересен. Ще го покажем ли на Скот Адлер?

— Нашата препоръка е в този смисъл — съгласи се директорът на ЦРУ. — Адлер доста добре преценява хората, а неговото мнение за част от тази информация, особено на страница пета, ще бъде интересно да се чуе. Тони Бретано също трябва да бъде запознат с материалите.

— Добре, значи ще включим Орелът и Гръмотевицата. Кой друг? — попита Райън.

— Засега това е достатъчно — обади се Ед Фоли, а жена му кимна. — Господин прези…

Райън го погледна леко ядосан.

— Името ми е…

Директорът на ЦРУ вдигна ръка.

— Добре де, Джак. Нека засега да не разширяваме кръга на посветените. Ще измислим начини за изпиране на информацията така, че и някои други хора да бъдат запознати с това, което ние знаем. Но не сега, в този й вид. Пойната птичка е твърде ценно постижение, за да си позволим да я загубим.

— Нещо от калибъра на Кардинал, нали?

— Може би дори и от по-голям, Джак — обади се Мери Пат. — Това е все едно да имаш подслушвателно устройство в стаята, в която заседава управителният съвет, а в този случай нашите методи са много усъвършенствани. Трябва да бъдем изключително внимателни с този източник.

— Добре, а какво ще правим с аналитиците? — попита Бен Гудли. — Нашият най-добър експерт по КНР е професор Уийвър от университета „Браун“. Познаваш ли го, Ед?

Фоли кимна.

— Да, познавам го, но засега няма да го включваме. При нас имаме много добър специалист. Нека видим какво можем да научим с наши средства, преди да прибегнем до помощта на други. Между другото, трябва да ви кажа, че от този източник имаме изпратени 1 500 печатни страници плюс ежедневната информация, която ще пристига оттук нататък.

Райън повдигна вежди, като чу това. „Ежедневна информация. Как, по дяволите, са успели да постигнат това? Значи старите времена се връщат“, каза си той.

— Искам оценка за характерът на Цзян Хансан — каза Райън. — Името на това копеле ми е познато. Той започна две войни, в които бяхме въвлечени. Каква, по дяволите, е целта му?

— Включили сме и нашия психиатър в оценката на материалите — отговори Мери Фоли. Тя не добави, че това беше станало, след като бяха изчистени всякакви следи, които биха могли да водят до източниците. — Той подготвя психологическия му портрет.

— А, да, помня го — каза Райън — Нещо друго?

— Другото е както обикновено — отвърна Ед Фоли и стана. — Не оставяйте тези документи на бюрата си.

Всички кимнаха в знак на съгласие. За такива неща имаха лични сейфове, които бяха свързани с командния център на службата за охрана и бяха под непрекъснато наблюдение на телевизионен екран. В Белия дом документите се пазеха добре, а секретарките бяха най-внимателно проучвани. Мери Пат си тръгна от кабинета с още по-енергични крачки. Райън даде знак с ръка на вицепрезидента да остане, докато другите се насочиха към западния изход.

— Какво ти е мнението? — попита Фехтовачът Котарака.

— Това е свръхсекретна информация, Джак. Господи, как, по дяволите, са успели да се доберат до подобно нещо?

— Ако изобщо решат да ме информират, няма да мога да ти кажа, Роб, а и не съм сигурен дали въобще искам да знам. Не винаги е хубаво да знаеш всичко.

Бившият летец-изтребител се съгласи.

— Вярвам ти. Това не е същото като да те изстрелят с катапулт от палубата, или пък да застреляш противника право в устата.

— Обаче не е по-малко важно.

— Знам, Джак. Напомня ми за битката при Мидуей. Тогава през 1942 година Джо Рочфорт и неговата банда веселяци от военното разузнаване спестиха доста неприятности, които малките жълти човечета можеха да ни причинят в западната част на Тихия океан, ако адмирал Нимиц не беше предупредил какво се задава.