Том Клэнси - Мечката и драконът

Трябваше да свиква и с храната. Гастроном като повечето италианци, Ренато, кардинал Ди Мило, установи, че храната в Пекин не е толкова добра като тази, която беше опитвал в многобройните китайски ресторанти в Рим. Проблемът е по-скоро в качеството на продуктите, отколкото в готвачите, помисли си той. В конкретния случай жената на преподобния Ю беше в Тайван, за да види болната си майка, и той се извини за отсъствието й при пристигането на католика. Монсеньор Шепке се зае със сервирането като някой млад адютант, обслужващ своя генерал. На Ю му беше забавно да го наблюдава как се старае. Католиците очевидно държаха на чинопочитанието. Обаче този Ренато му изглеждаше свестен и явно образован човек, опитен дипломат, от когото можеше да научи много.

— Значи вие сам си готвите. Как се научихте?

— Повечето китайци умеят да готвят. Научили сме се от родителите си още като деца.

Ди Мило се усмихна.

— Аз също, но от години не съм готвил. Колкото повече остарявам, толкова по-малко ми разрешават да го правя, нали, Франц?

— Просто изпълнявам задълженията си, Ваше високопреосвещенство — отвърна германецът. Той пиеше мао тай с малко по-голямо удоволствие. Хубаво е, когато човек е по-млад и стомахът му е здрав, помислиха си двамата по-възрастни мъже.

— Как намирате Пекин? — попита Ю.

— Наистина очарователен. Ние, римляните, си мислим, че нашият град е много стар и от него просто лъха историята, но още преди римляните да започнат строежа му, китайската култура вече е била стара. А рисунките, които видяхме вчера…

— Нефритената планина — обясни Шепке. — Говорих с екскурзоводката, но тя не знае имената на художниците, нито може да каже колко време им е било необходимо, за да завършат творенията си.

— Някогашните императори не са се интересували нито от творците, нито от времето, което им е било нужно. Тогава е имало повече красота, но и повече жестокост.

— А днес? — попита Ренато.

— Днес също и това ви е добре известно, Ваше високопреосвещенство — потвърди с дълбока въздишка Ю. Говореха на английски, неговият акцент от Оклахома очарова гостите му. — Правителството не зачита човешкия живот така, както ние с вас бихме искали.

— Да се промени това не е проста работа — обади се монсеньор Шепке. — Проблемът не засяга само комунистическия режим на КНР. Жестокостта отдавна е част от китайската култура, и то до такава степен, че веднъж някой беше казал, че Китай е прекалено голям да бъде управляван с мека ръка. Това е афоризъм, възприет твърде бързо от левите сили по света въпреки очевидния расистки елемент, съдържащ се в него. Може би проблемът е в това, че Китай винаги е бил пренаселен. Когато хората са много, гневът избухва лесно, а с него идва и незачитането на другите. Тук не е помогнала и религията. Конфуций, който е бил най-близко до това, което Китай е имал като велик религиозен водач, е учел, че подчинението е най-доброто поведение за даден човек, докато юдейско-християнската традиция говори за по-висши ценности като добро и зло и произтичащите от тях човешки права. За Китай върховният авторитет е обществото, а не Бог. Затова комунизмът е пуснал корени тук, помисли си кардинал Ди Мило. И двата социални модела си приличат в това, че не правят рязко разграничение между добро и зло. А това е опасно. Падението на човека се крие в релативизма, защото ако няма абсолютни ценности, каква е тогава разликата между него и кучето? А ако такава липсва, къде отива човешкото достойнство? Дори един мислещ атеист не може да не признае най-големия дар, който религията е дала на човечеството — човешкото достойнство, това, че всеки човешки живот е ценен, простата идея, че човекът стои по-високо от животното. Това схващане лежи в основата на човешкия прогрес, защото без него животът на хората е обречен да следва модела на Томас Хобс: „кратък, брутален и непристоен“.

Християнството, а и юдаизмът и ислямът, които са религии, произтичащи също от Светото писание, изискват човек да вярва в очевидното: че във Вселената има някакъв ред и този ред се определя от един източник, който се нарича Бог. Християнството дори не изисква човек да вярва в това — вече не, просто да го приема, а резултатът от него е човешкото достойнство и човешкият прогрес. Толкова ли е трудно?

За някои да. Марксизмът, който осъжда религията като „опиум за народа“, просто препоръчва друго, по-малко ефикасно лекарство — „светлото бъдеще“, както го наричат руснаците. Те обаче никога не можаха да стигнат до него. В Китай марксистите проявиха повече здрав разум и възприеха някои форми на капитализма, за да спасят икономиката на страната, но те не приеха принципа за свободата на човека, който върви ръка за ръка с тези неща. До този момент това дава резултати, помисли си Ди Мило, защото китайската култура има в себе си заложено подчинението и приема върховенството на властта. Обаче колко дълго ще продължи така? И колко дълго Китай ще може да се развива по възходяща линия, без да прави разлика между добро и зло? Без тези неща Китай и китайците са обречени на гибел. Някой трябва да им съобщи донесената от Исус Добра новина, защото с нея идва не само вечното спасение, но и временното щастие. Сделката е толкова изгодна, но все още има прекалено тъпи и прекалено слепи хора, които не могат да я приемат. Един от тях беше Мао. Той отхвърли всички форми на религия, дори Конфуций и Буда. Но какво ли е мислел, когато е бил вече на смъртния си одър? За светлото бъдеще, което проповядваше? Изобщо какво ли си мисли един комунист, когато настъпи смъртният му час? Никой от тримата не искаше да знае отговора на този въпрос, нито пък да изпадне в подобно положение.