Том Клэнси - Мечката и драконът

— Разочарован съм от малкия брой католици тук. Разбира се, не броя чужденците и дипломатите. Тежки ли са репресиите?

Ю сви рамене.

— Зависи къде се намирате, какъв е политическият климат, а и кои са местните партийни ръководители. Понякога те не ни закачат, особено когато тук има чужденци с телевизионни камери. Но друг път стават много строги и не рядко открито ни тормозят. Много пъти са ме разпитвали и са ми давали политически съвети. — Той ги погледна и се усмихна. — Това е като да те лае куче, Ваше високопреосвещенство. Не трябва да му отвръщаш. Разбира се, за вас подобна опасност не съществува — отбеляза баптистът, имайки предвид дипломатическия статут на Ди Мило, поради който неприкосновеността му беше гарантирана.

Този намек накара кардинала да се почувства неловко. Той не считаше живота си по-ценен от този на другите. Нито пък искаше неговата вяра да изглежда по-малко искрена от вярата на този китайски протестант, който беше получил образованието си в някакъв претенциозен псевдоуниверситет в американската прерия, докато той беше учил в някои от най-престижните и почитани научни институти на планетата, които водеха началото си още от времето на Римската империя, а и от преди нея и стигаха до Аристотел. Ако Ренато, кардинал Ди Мило проявяваше някаква суетност, то тя се отнасяше до образованието му. То беше превъзходно и той го знаеше. Можеше на обсъжда „Републиката“ на Платон на древногръцки, а законите на Марк Тулий Цицерон на такъв латински, какъвто са говорили римските императори. Можеше да спори с някой убеден марксист по основите на тази политическа философия на същия немски, на какъвто е говорел и Маркс, и щеше да излезе победител, защото Маркс беше оставил много незапълнени празнини в стените на своята политическа теория. Беше забравил да вземе под внимание много неща за човешката природа, известни на психолозите. Ди Мило работеше в дипломатическата служба на Ватикана, защото можеше да чете мисли. Нещо повече, той можеше да чете мислите на политици и дипломати, известни с умението си да ги прикриват. С този си свой талант би могъл да стане голям картоиграч и да забогатее, но той беше предпочел да ги използва за прослава на Бога.

Неговият единствен недостатък, както и на повечето хора, беше, че не можеше да предрича бъдещето и затова не можеше да предвиди световната война, до която щеше да доведе тази среща.

— Значи правителството ви тормози, така ли? — попита кардиналът.

Последва свиване на рамене.

— От време на време. Имам намерение да организирам литургия на публично място, за да проверя доколко те са готови да посегнат на човешките ми права. Разбира се, подобно нещо крие известни опасности.

Това беше изкусно отправено предизвикателство и възрастният католически духовник се изправи:

— Ако решите да го направите, дръжте в течение Франц и мен.

— Пойна птичка? — попита Райън. — Какво можеш да ми кажеш за него?

— Наистина ли искаш да знаеш, Джак? — отвърна на въпроса с въпрос Ед Фоли.

— Да не намекваш, че не бива да знам? — учуди се Райън. После обаче си даде сметка, че Роби Джонсън и Бен Гудли също присъстваха, а те не винаги можеха да знаят неща, на които той имаше право. Дори и на такова ниво имаше правила, свързани със секретността. Президентът кимна. — Добре, да не обсъждаме сега този въпрос.

— Операцията се нарича „Зорге“. Това наименование периодично ще се сменя — уведоми Мери Пат присъстващите. Хората от службата за охрана не бяха допуснати в Овалния кабинет за това съвещание, което им подсказваше повече, отколкото ЦРУ би искало. Системата против подслушване също беше включена и щеше да попречи на всяко електронно устройство от този вид, ако евентуално се намираше в помещението. Това личеше от екрана на телевизора вляво от президентското бюро, който беше включен на канала на Си Ен Ен. В момента екранът беше изпълнен със снежинки, а звукът беше намален до минимум, за да не пречи на съвещанието. Вероятността в това възможно най-секретно място да има подслушвателно устройство беше съвсем слаба, но операция „Зорге“ беше толкова важна, че се беше наложило да се прибегне и до тази мярка. Папките с материалите вече бяха раздадени на участниците. Роби вдигна очи от своята.

— Паметни бележки от съвещания на китайското Политбюро? Боже господи! — прошепна вицепрезидентът Джексън. — Добре, няма да питам за източниците и методите. Това ме устройва. Но колко надеждна е тази информация?