Том Клэнси - Мечката и драконът

— Да, може, но ако имахме парите за това и ако заводът в Челябинск не беше преустроен за производство на перални! Русия унищожи отбранителната си инфраструктура по-бързо от Америка. Сега се говори, че самолетните заводи МиГ ще бъдат преустроени за производство на автомобили. Кога ще се сложи край на тези неща? — запита се Бондаренко. Съвсем наблизо той имаше една потенциално вражеска страна, а му трябваха години да възстанови руската армия до степента, която желаеше. Но да направи това означаваше да поиска от президента Грушевой нещо, което знаеше, че няма да получи.

За да изгради истинска армия, трябваше да плаща на войниците достатъчно добри заплати, които да привлекат патриотично и приключенски настроени момчета, желаещи да носят униформата на своята страна поне няколко години. Особено онези, на които животът под пагон се харесва до такава степен, че биха могли да направят кариера в него, да станат сержанти, т.е. онези средни професионални специалисти, без които една армия не би могла да функционира, да станат сухожилията, които прикрепват мускулите към костите. Наградите в една военна кариера не могат да се сравняват с тези, които човек може да получи, ако работи в завод за телевизори. Приятелството, чистата радост от войниклъка са неща, за които се нужни особен вид хора. Американците имаха в армията си такива мъже, а също и британците, и германците. Обаче тези безценни професионалисти още от времето на Ленин бяха отказани на руската армия. Първите от многото съветски вождове принесоха в жертва ефикасността на армията заради политическата чистота в нея или заради нещо подобно, помисли си Бондаренко. Сега тези неща бяха толкова далечни дори и за такъв като него, който беше израснал в някогашната система.

— Генерале, не забравяй, че аз съм твоят приятел в правителството — припомни му Головко. Това беше самата истина. Министърът на отбраната беше… Е, говореше това, което трябва, но не беше способен да мисли правилно. Повтаряше онова, което му казват другите и толкова. В това отношение беше идеален политик.

— Благодаря ти, Сергей Николаич. — Генералът направи лек поклон, за да изрази уважението си. — Означава ли това, че ще мога да разчитам на някои от тези богатства, които съдбата е изпратила в скута ни?

— В подходящия момент ще направя необходимите препоръки на президента.

„Докато дойде това време, аз ще съм в пенсия, ще пиша мемоарите си или изобщо каквото прави руският генерал от запаса“, помисли си Бондаренко. „Но поне ще се опитам да начертая на тези, които ще дойдат след мен, необходимите планове, а може би и ще помогна да изберат подходящия човек за шеф на оперативното управление на армията.“ Той вече не очакваше да отиде по-далеч в кариерата от поста, който заемаше. Беше шеф на оперативното управление, което включваше и подготовката на армията, а като цел на една кариера това не беше никак лошо.

— Благодаря ти, другарю министър. Знам, че и твоята не е лесна. И така, има ли нещо, което би трябвало да знам за китайците?

Головко би искал да може да му каже, че СВР вече нямаше свестен източник на информация в КНР. Техният човек, втори заместник-министър, който бе вербуван отдавна от КГБ, беше излязъл в пенсия по здравословни причини.

Той обаче не можеше да признае, че последният руски източник в Забранения град вече не действа и заедно с това бяха прекъснати всички възможности за реална преценка на дългосрочните планове и намерения на КНР. Наистина все още можеха да разчитат на руския посланик в Пекин, който не беше глупав човек, но един дипломат можеше да види най-вече онова, което правителството домакин искаше да му покаже. Същото се отнасяше и за военното, военноморското и военновъздушното аташе. Всички бяха добре обучени разузнавачи, но и те можеха да видят само онова, което китайските военни пожелаеха да им покажат. Но дори и то трябваше да бъде последвано от съответни подобни стъпки от страна на Москва като при изпълнението на някакъв грациозен международен валс. Не, това не можеше да замени опитния разузнавач, който разполагаше с агентурна мрежа и който проникваше сред правителствата на другите държави, за да може той, Головко, да знае точно какво става в тях и да го съобщи на президента. Не се случваше често Головко да докладва, че не разполага с достатъчно информация, но този случай беше такъв и той нямаше намерение да признава своите неуспехи пред един войник, бил той и с по-висок чин.