Том Клэнси - Мечката и драконът

— Не, Генадий Йосифович, не разполагам със сведения, от които да личи, че китайците ни заплашват.

— Другарю министър, откритията в Сибир са прекалено големи за тях, за да не си помислят каква би била ползата, ако ги заграбят. На тяхно място бих пристъпил към подготовката на съответните планове. Те внасят петрол, а онези нови петролни находища ще премахнат тази необходимост и ще им осигурят достатъчно твърдата валута, която им е нужна. А златото, другарю, то говори само за себе си, нали така?

— Може би — кимна Головко — Но изглежда, че сега състоянието на тяхната икономика е добро, а вече забогателите не започват войни.

— И Хитлер преуспяваше през 1941 година. Това не му попречи да докара войските си недалеч от тази сграда — отбеляза руският генерал — Ако съседът ти има ябълка, понякога искаш да си откъснеш една, без дори да си гладен, само за да я опиташ — добави Бондаренко.

Головко не можеше да отрече, че в това има логика.

— Генадий Йосифович, ние с теб си приличаме. И двамата се опитваме да открием опасностите дори и там, където те не се виждат. От теб щеше да излезе добър разузнавач.

— Благодаря, другарю министър. — Генералът с три звезди на пагоните вдигна почти празната си чаша с водка. — Преди да напусна поста, надявам се, че ще мога да оставя на моя приемник някакъв план за действие, чието изпълнение би направило страната ми неуязвима за всяко външно нападение. Знам, че самият аз няма да мога да завърша тази работа, но ще бъда благодарен, ако съм сигурен, че такъв план съществува и че правителството ще оцени това, което сме направили. — Това наистина беше проблем. Руската армия можеше и да се справи с външните врагове. Но вътрешните бяха по-опасни. Да знаеш как да се пазиш от приятелите си винаги е по-трудно, защото обикновено те стоят зад теб.

— Ще се постарая да изложиш доводите си пред кабинета. Обаче — Головко вдигна предупредително ръка — трябва да изчакаш подходящия момент.

— Разбирам, нека се надяваме, че китайците ще ни дадат достатъчно време, докато този момент настъпи. — Бондаренко гаврътна последната глътка водка и стана. — Благодаря ти, че ми позволи да излея душата си пред теб, другарю председател.

— И така, къде е той? — попита Провалов.

— Не знам — отговори уморено Абрамов. — Открихме един човек, който твърди, че го познава, но той няма представа къде живее.

— Много добре. Какво успяхте да научите? — попита Москва Санкт Петербург.

— Според нашия информатор Суворов е бивш служител на КГБ и е бил уволнен оттам през 1996 година. Живее вероятно в Санкт Петербург, но ако това е истина, сигурно е под чуждо име и с фалшиви документи, а може и името Суворов да не е истинско. Разполагам с описанието му. Мъж на около петдесет години, среден на ръст, набит. Започваща да оредява руса коса. Правилни черти. Сини очи. Здравеняк. Неженен. Говори се, че посещава проститутки. Пратих хора да поразпитат подобни жени за повече информация. Засега не сме научили нищо — докладва следователят от Санкт Петербург.

„Невероятно“, помисли си лейтенант Провалов. „При всичките възможности, с които разполагаме, не можем да се доберем до никаква информация.“ Призраци ли преследваше? Вече разполагаше с пет такива. Овсеенко, Мария Ивановна Саблина, шофьорът, чието име в момента не си спомняше, и двамата предполагаеми убийци от Спецназ — Пьотр Алексеевич Амалрик и Павел Борисович Зимянин. Трима бяха взривени пред очите на всички в най-оживеното сутрешно движение, а двама бяха убити в Санкт Петербург, след като бяха свършили работата. Но дали бяха ликвидирани, защото бяха успели или защото се бяха провалили?

— Добре, съобщете ми, когато откриете нещо.

— Непременно, Олег Григориевич — обеща Абрамов.

Лейтенантът от милицията остави слушалката, разчисти бюрото си, като сложи всички „горещи“ папки в чекмеджето и го заключи, а след това слезе при служебната кола и се отправи към любимия си бар. Рейли вече беше вътре и му махна с ръка, когато влезе. Провалов окачи палтото си на закачалката и отиде при него да си стиснат ръцете. Видя, че едно питие вече го очакваше.

— Ти си истински приятел, Мишка — каза руснакът на американеца, след като отпи първата глътка.

— Знам как се чувстваш, приятелю — отвърна съчувствено агентът от ФБР.

— И с теб ли е същото?

— Разбира се. Когато бях съвсем начинаещ агент, започнах да работя по случая Готи. Скъсахме си задниците да накиснем този престъпник. Нужни бяха три съдебни журита, за да го тикнем в „Марион“. Никога няма да излезе оттам. — „Марион“ е особено строг затвор. Въпреки че „строг“ за американските условия беше нещо съвсем различно от руските. Изобщо не можеше да става и сравнение с руските затвори, но Рейли не се притесняваше много от това. Хората, които нарушаваха законите в едно общество, знаеха какви могат да бъдат възможните последици и онова, което им се случваше, когато ги хванеха, си беше техен проблем, а не негов. — Е, разказвай?