Том Клэнси - Мечката и драконът

— Мина ли всичко гладко? — попита Мин.

— Какво? — попита недоумяващ Номури. Това беше странно. Предполагаше, че е още замаяна след бурния оргазъм. Беше още в обятията му. Пушеха обичайната цигара след секс.

— Направих в компютъра си това, което искаше. Всичко наред ли е?

— Не съм сигурен — опита се да отговори уклончиво Номури. — Още не съм проверил.

— Не ти вярвам — каза тя и се засмя. — Мислих върху това. Ти направи от мен шпионин! — заяви тя и отново се чак иска.

— Направих какво?

— Искаше да имаш достъп до компютъра ми, за да можеш да четеш моите записки, нали така?

— Интересува ли те? — Веднъж той й беше задал този въпрос и беше получил съответния отговор. А сега? Беше абсолютно сигурен, че тя не е повярвала на обясненията му. Е, нямаше защо толкова да се учудва. Ако не беше умна, щеше да бъде безполезна като агент. Но сега, когато знаеше, че не е глупава, до каква степен беше патриотка? Правилно ли беше разгадал характера й? Постара се тялото му, което лежеше до нейното, да не й се стори прекалено напрегнато. Поздрави се за това, че можеше да изпълнява по две роли едновременно.

След като размисли, тя каза:

— Не.

Номури се постара да не въздъхне твърде силно от обзелото го облекчение.

— Тогава не се безпокой. Отсега нататък няма да правиш нищо.

— Като изключим това? — попита тя и пак се засмя.

— Докато продължавам да ти доставям удоволствие, разбира се!

— Мистър наденица!

— Какво?

— Твоята наденица ми доставя голямо удоволствие — обясни Мин и сложи глава на гърдите му.

За момента това е достатъчно, помисли си Честър Номури.

Павел Петрович Гогол повярва на очите си само защото като млад беше виждал бронетанковите части на Червената армия да навлизат в Западна Украйна и Полша. Превозните средства на вериги, които виждаше сега, бяха дори по-големи и бяха повалили повечето дървета, оцелели след взривяването на гората от инженерите. Краткото лято не позволяваше глезотии като сечене на дървета и прокарване на просеки, каквато беше практиката на оголения от гори Запад. Изследователската експедиция откри изненадващо бързо източника на златния прах и сега екип от цивилни и военни инженери прокарваше път до находището, разсичайки тундрата. Върху открилото се свободно пространство стоварваха тонове чакъл, въпреки че изграждането на този вид пътища беше твърде проблематично при тукашните атмосферни условия. По тях щяха да пристигнат тежката миньорска техника и строителните материали за работниците, които скоро щяха да започнат да градят жилищата си сред онова, което беше „неговата“ гора. Казаха му, че мината ще бъде кръстена в негова чест, но това изобщо не го впечатли. Бяха му взели повечето позлатени вълчи кожи, след като му ги бяха платили, според него щедро. Но единственото нещо, дадено от тях, което му хареса, беше новата пушка — австрийски „Щаер“ с оптически мерник „Цайс“ и калибър 338, като на американския „Уинчестър магнум“, предостатъчен за местния дивеч. Пушката беше съвсем нова. Беше изстрелял само петнадесет патрона, за да провери дали мерникът й е точно фиксиран. Синкавата стомана беше безупречна, а гладкият приклад от орехово дърво направо го възбуждаше с цвета си на чист мед. „Колко германци бих могъл да избия с това нещо!“, помисли си Гогол. А колко вълци и мечки щеше да ликвидира отсега нататък. Караха го да напусне гората си и реката, която течеше през нея. Обещаваха му седмици почивка по плажовете на Сочи и удобни апартаменти там, където пожелае. Гогол презрително изсумтя. Да не би да е някой градски педераст? Не, той беше горски човек и планинар, от който се страхуваха вълците и мечките, а дори и тигрите на юг сигурно бяха чували за него. Това беше неговата земя. Истината беше, че не познаваше друг живот и беше прекалено стар, за да се научи да живее по друг начин. Това, което за другите означаваше удобство, за него беше досадно, а когато настъпеше последният му час, щеше да е доволен трупът му да бъде изяден от вълк или мечка. Така би било справедливо. Беше убил и одрал кожите на много от тях, но беше истински спортсмен.

Храната, която донесоха (казаха му, че е докарана по въздуха) беше наистина добра, особено говеждото. То беше по-богато и по-крехко от еленовото месо, с което обикновено се хранеше. Дадоха му и пресен тютюн за лулата. Телевизионните репортери много я харесваха и го караха да разказва за живота си в сибирските гори, както и за най-сполучливия си лов на вълци и мечки. Обаче той не можа да види телевизионния филм, който правеха за него. Беше твърде далеч от това, на което често викаха „цивилизацията“, за да има телевизор. Въпреки това разказваше много старателно и ясно своите истории, за да могат децата и внуците, които никога нямаше да има, да разберат какъв герой е бил. Като всички хора, и Гогол имаше чувство за собствено достойнство. От него би излязъл добър разказвач за всяка детска градина, но това изобщо не дойде наум на разните бюрократи и функционери, дошли да нарушат спокойствието му. Те го виждаха по-скоро като телевизионен герой, типичен пример за руски индивидуалист, какъвто руснаците боготворяха и едновременно потискаха.