Том Клэнси - Мечката и драконът

— Така ли мислиш?

Последва енергично кимане с глава.

— Да! Ние няма да допуснем грешката, която направиха японците, като им продаваха грозни малки коли. Вече търсим американски инженери, които да ни помогнат да създадем такива модели, които да задоволяват естетическите претенции на белите дяволи.

— Щом така смяташ.

— Когато успеем да намерим парите, необходими за превъоръжаването на нашата армия, ще станем водеща световна сила във всяко отношение. Ще станем първа индустриална и военна сила в света.

— Страхувам се, че тези планове са прекалено амбициозни — каза предпазливо Фан. — При всички случаи за тяхното осъществяване ще са необходими повече години, отколкото ни остават. Но какво наследство ще оставим на нашата страна, ако я насочим по погрешен път?

— Че какво погрешно има в това, Фан? — попита Цзян. — Съмняваш ли се в идеите ни?

„Винаги този въпрос“, рече си Фан и мислено въздъхна.

— Помня, когато Дън Сяопин казваше: „Не е важно дали котката е черна или бяла, а да лови мишки. На което Мао ядосано го запита: Кой император е казал това?“

— Обаче това е важно, стари ми приятелю, и ти добре го знаеш.

— Така е — съгласи се Фан и смирено наведе глава, защото искаше да избегне споровете в този късен час на деня, особено след като имаше главоболие. С възрастта Цзян бе станал още по-надъхан идеологически, отколкото на младини, а имперските му амбиции не бяха намалели. Фан въздъхна още веднъж. Беше решил да не спори повече. Не си струваше усилието. Обаче си позволи да каже само още едно нещо, просто за да се застрахова.

— Ами ако те не се съгласят? — попита накрая той.

— Какво?

— Какво ще стане, ако те не се съгласят с нас? Какво ще последва, ако имаме неприятности с американците по търговския въпрос?

— Няма да постъпят така — увери Цзян приятеля си.

— И все пак, ако се възпротивят, какво ще правим тогава, другарю? Какви други възможности имаме?

— Предполагам, че в такъв случай ще действаме на принципа на тоягата и моркова. Ще откажем на Америка някои поръчки, а след това ще проявим интерес към други. Номерът е минавал много пъти — увери Цзян госта си. — Президентът Райън е предвидим. Трябва само да не издаваме намеренията си. Не трябва да му даваме повод за нищо, което би могъл да използва против нас.

Двамата продължиха да разговарят по други въпроси, след което Фан се върна в кабинета си и отново продиктува на Мин съдържанието на разговора си с Цзян, а тя го записа на компютъра. Министърът се поколеба дали да не я покани в апартамента си, но се отказа. Въпреки че през последните седмици му изглеждаше по-привлекателна и любезно му се усмихваше, когато минеше през приемната, за него денят се беше оказал твърде дълъг, макар че с Мин прекарването беше приятно. Министър Фан нямаше представа, че след по-малко от три часа диктовката му ще се окаже във Вашингтон, окръг Колумбия.

— Какво мислиш по въпроса, Джордж?

— Джак, какво е това и как се добрахме до него? — попита Търговецът.

— Това е вътрешен меморандум или нещо подобно от правителството на Китайската народна република. А как сме го получили не е нужно, повтарям, не е нужно да знаеш.

Документът беше изпран по-добре от парите на мафията. Всички имена бяха променени, както и синтаксисът и наречията, за да се прикрие маниерът на говорене. Предполагаше се, или по-скоро надеждата беше, че дори участниците в разговора, за който се докладваше, нямаше да познаят собствените си думи. Но съдържанието беше запазено и дори подобрено, защото нюансите в китайския бяха преведени напълно на идеоматичен американски английски. Това беше най-трудната част. Преводите от един език на друг не са лесна работа. Основното значение на думите е едно нещо, а нюансите друго и при превода те почти никога не се покриват напълно. Преводачите, които работеха за разузнаването, бяха едни от най-добрите в страната. Това бяха хора, които редовно четяха поезия и понякога публикуваха в списанията материали, подписани със собствените им имена, за да споделят опита и любовта си към избрания от тях чужд език със свои колеги. „Като резултат се получават доста добри преводи“, помисли си Райън, макар винаги да беше малко недоверчив към тези хора.

— Минетчиите му с минетчии! Наговарят се как да ни прецакат. — Въпреки богатството си Джордж Уинстън беше запазил невъздържания си език на човек от работническата класа.

— Джордж, това е бизнес, не е лично — опита се да го успокои президентът.