Том Клэнси - Мечката и драконът

Това напълно устрои Джордж Уинстън, който веднага след като влезе, метна сакото си на облегалката на стола. Като него Скот Адлер беше работяга и с такива хора Уинстън се чувстваше най-добре. Може и да е скапан дипломат от кариерата, но кучият му син се отнасяше сериозно към работата си, а това беше нещо, което не би могъл да каже за много хора в собственото си министерство. Правеше всичко, което бе по силите му, за да изгони търтеите, но не беше лесно, защото законите в защита на държавния служител превръщаха уволнението на мързеливците в доста непосилна задача.

— Чете ли китайските материали? — попита Адлер, веднага след като оставиха подноса с обяда на масата.

— Да, Скот. Страхотно нещо, приятел — каза Търговецът на Орела.

— Тогава добре дошъл в клуба. Информацията, която получаваме от разузнаването, може да се окаже доста интересна. — Министерството на външните работи имаше своя шпионска служба, която се наричаше „Разузнаване и изследвания“. Макар и да не конкурираше ЦРУ и другите тайни служби, тя успяваше да измъкне по някой и друг нешлифован диамант от гъстата дипломатическа кал. — И какво мислиш за нашите малки жълти приятели?

Уинстън се сдържа да не изръмжи.

— Братче, мисля дори да се откажа от проклетата им кухня.

— Сравнени с тях, най-големите ни крадци приличат на майка Тереза. Те са едни безсъвестни копелдаци, Джордж, това е безспорно. — С тези думи Адлер веднага се хареса още повече на Уинстън. Човек, който можеше да говори така, явно имаше истински заложби. Сега беше негов ред да демонстрира професионално хладнокръвие, за да контрира работническата невъздържаност на Адлер.

— Мислиш ли, че го правят от идеологически съображения?

— Напълно, е, може би примесено с малко корупция, но помни, че за тях политическата вярност им дава право да живеят по-комфортно и изобщо не считат това за корупция. Просто вземат дължимото от селяните, а и думата „селянин“ там още не е излязла от употреба.

— С други думи, имаме работа с херцози и графове, така ли?

Държавният секретар кимна.

— В повечето случаи, да. Те имат неимоверно развито чувство за собствената си значимост. Не са свикнали под никаква форма да чуват думата „не“ и като последица от това не винаги знаят как да постъпят, когато я чуят от хора като мен. Затова на преговори често изпадат в неизгодна позиция, особено в случаите, когато ги попритиснем. Не го правим често, но миналата година, след като беше свален онзи самолет „Еърбъс“, аз малко се поизсилих, а после дойде и дипломатическото признаване на Китайската република Тайван. Това наистина накара онези в Пекин да провесят носове, въпреки че тайванското правителство не е обявявало официално независимостта на острова от Китай.

— Какво? — този факт беше убягнал от вниманието на министъра на финансите.

— Да, тайванците играят играта разумно, без да се изсипват. Всъщност те никога не са си позволявали да обидят с нещо континентален Китай. Въпреки че имат посолства из целия свят, на практика никога не са се обявявали официално за независима държава. Подобно нещо би вбесило Пекин. Може би за Тайпе това би било проява на некоректно поведение. Същевременно с тях имаме уговорка Пекин да е наясно с положението. Ако някой започне да тормози Тайван, Седми американски флот ще пристигне в района, за да следи отблизо обстановката, и ние няма да позволим пряка военна заплаха срещу правителството на Република Китай. КНР няма силен военноморски флот, който да застрашава нашите момчета, така че всичките декларации са празни приказки. — Адлер вдигна очи от сандвича си. — Само разлайват кучетата.

— Добре. Тази сутрин закусвах с Джак и говорихме за търговските преговори.

— И Джак иска да ги попритиснем малко, нали? — попита държавният секретар. Не беше много изненадан. Райън винаги беше предпочитал откритата игра, а това не беше често срещана практика в междудържавните отношения.

— Отгатна — каза Уинстън и отхапа от сандвича.

Хората от работнически произход имат едно хубаво качество, знаят какво е свестен обяд, каза си министърът на финансите. Беше му втръснало да му поднасят префърцунена френска кухня. На обяд човек трябва да хапне парче месо между две филии хляб. Френската кухня не е лоша, но става повече за вечеря.

— Колко силно?

— Трябва да получим това, което искаме. Трябва да ги накараме да разберат, че те имат далеч по-голяма нужда от нас, отколкото ние от тях.

— Това е рисковано, Джордж. Ами ако не пожелаят да се вслушат в предупреждението ни?