Том Клэнси - Мечката и драконът

— Ще го препоръчам на Скот Адлер. Днес имам насрочен обяд с него. Вече са предупредени, но този път ще поставим въпроса по-твърдо.

— Да се върнем на техните банкови сметки в твърда валута. Толкова ли са зле?

— Според Марк, те са излезли на червено.

— На червено? И с колко? — попита президентът на Съединените щати.

— Според него най-малко с петдесет милиарда долара. Задълженията им са предимно към германски банки, но германците си траят и не можем да разберем защо. Може да е някаква съвсем нормална сделка, обаче или германците, или КНР държат това да не се разгласява.

— Съществува ли някакъв начин да се потвърди това?

— Имам приятели в Германия. Мога да поразпитам тук-там или да накарам някой да го направи вместо мен. Мисля, че така ще е по-добре. Всички знаят, че сега съм на държавна служба и това малко ги смущава — каза с дяволита усмивка Уинстън. Както и да е, днес ще обядвам със Скот. Какво да му кажа за търговските преговори?

Райън се замисли за няколко секунди. Това беше един от онези моменти — опасните, както ги наричаше, когато думите му щяха да определят политическата линия на страната, а вероятно и тази на други държави. Можеше лесно да се измъкне или да каже първото нещо, което му дойде наум, но нямаше право да постъпи така. Такива моменти бяха прекалено важни, с твърде големи потенциални последици и той не можеше да си позволи да прави правителствена политика, основаваща се на някакво хрумване. Трябваше внимателно да обмисли въпроса, може би бързо, но внимателно.

— Трябва да покажем на Китай, че искаме да имаме същия достъп до техните пазари, какъвто те имат до нашите, и че няма да търпим да крадат производства на американски компании без съответните компенсации. Джордж, искам с тях честна и спокойна игра. Ако не са съгласни да играят по този начин, ще започнем да ги ритаме.

— Напълно сте прав, господин президент. Ще предам това на вашия държавен секретар. Да му кажа ли и за тези работи? — попита Уинстън, посочвайки папката с материалите от операция „Зорге“.

— Не, Скот има свое копие. И, Джордж, много внимавай с тези неща. Ако се разбере нещо, един човек ще загуби живота си — предупреди Фехтовачът Търговеца. Умишлено го определи като мъж, за да заблуди министъра на финансите. Но и това беше само бизнес и не влагаше нищо лично.

— Ще ги държа при поверителните си документи. — И двамата знаеха, че те са на доста сигурно място. — Не е лошо да можеш да четеш кореспонденцията на другите, нали?

— Това е най-добрият източник на информация в разузнаването — съгласи се Райън.

— Сигурно са момчетата от Форт Мийд? Вероятно подслушват нечий телефон чрез сателит?

— За източниците и методите наистина не трябва да знаеш, Джордж. Винаги съществува вероятност да изпуснеш нещо погрешка пред неподходящ човек и един човешки живот ще ти тежи на съвестта. А това не бива да става, уверявам те.

— Ясно, Джак. Е, да се залавям за работа. Благодаря за кафето и кроасаните, шефе.

— Винаги си добре дошъл, Джордж.

Когато министърът излезе, Райън погледна към разписанието с насрочените за деня срещи. От коридора Уинстън трябваше да се спусне по стълбите и да излезе навън, защото Западното крило не беше директно свързано с централната сграда на Белия дом. След това премина през тунела, водещ към Министерството на финансите.

Пред кабинета на Райън хората от охраната също преглеждаха внимателно разписанието със срещите на президента, но в тяхното копие бяха включени и резултатите от компютърната справка на информационната служба за националната престъпност, за да бъдат сигурни, че някой потенциален убиец няма да бъде допуснат до Светая светих на Съединените американски щати.

Скот Адлер беше считан за твърде млад и неопитен за поста, който заемаше, но тази оценка идваше от хора, които искаха чрез политиката да заемат важни държавни служби, докато Адлер беше дипломат от кариерата още от завършването на Факултета по международно право и дипломация при университета „Тофс Флечър“ преди двадесет и шест години. Хората, които бяха работили с него, го считаха за много способен дипломат, а за тези, с които беше играл карти (преди важни срещи и преговори Адлер обичаше да играе покер), той беше кучи син с голям късмет.

Кабинетът му на седмия етаж в Държавния департамент беше просторен и удобен. Зад бюрото му имаше масичка с обичайните фотографии в рамки на съпругата, децата и родителите. Когато седеше зад бюрото, не обичаше да носи сако, защото не се чувстваше удобно в него. С този си навик вбесяваше някои висши бюрократи в Държавния департамент, които гледаха на този факт като на неподобаваща безцеремонност. Разбира се, когато имаше важни срещи с чуждестранни знаменитости, слагаше сакото, но не смяташе, че се налага да търпи това неудобство по време на вътрешни съвещания.