Том Клэнси - Мечката и драконът

За д-р Сиърс това означаваше задача, поставена от „седмия етаж“. Щеше да работи пряко за директорите. Той имаше свой кабинет и компютър, който не беше свързан с никакви телефонни линии, дори и с тези от вътрешната мрежа. Сиърс мушна листовете в джоба на сакото си и тръгна, като остави Мери Пат загледана във високия от пода до тавана прозорец да обмисля каква да бъде следващата й стъпка. Това трябваше да реши Ед, обаче подобни неща се решаваха колегиално, особено след като директорът на ЦРУ ти е съпруг. Време беше да отиде при него.

Кабинетът на директора беше дълъг и сравнително тесен, а бюрото му беше близо до вратата, далеч от местата за сядане. Мери Пат се настани в едно кресло срещу него.

— Е, какво се оказа? — попита той, като се досещаше за причината, която я беше накарала да го посети.

— Проявихме изключителна далновидност, когато назовахме тази операция „Зорге“. Тя наистина е нещо подобно.

Тъй като сведенията, които Рихард Зорге изпращаше от Токио на Москва, можеха да спасят Съветския съюз през 1941 година, очите на Ед Фоли леко се разшириха.

— Кой го видя?

— Сиърс. Между другото, изглежда че доста си разбира от работата. Никога преди не бях разговаряла с него.

— Хари го харесва — отбеляза Ед, имайки предвид Хари Хол, сегашният заместник-директор, който в момента беше в Европа. — Както и да е, значи той твърди, че информацията е добра?

Тя кимна, запазвайки сериозното си изражение.

— Да, Еди.

— Трябва ли да се видим с Джак? — Не биха могли да не докладват такова нещо на президента. — Дали да не изчакаме до утре?

— Мен ме устройва. — Всеки правителствен служител щеше да намери място в програмата си, за да отиде до Белия дом.

— Еди, кои трябва да знаят?

— Добър въпрос. Джак със сигурност. Може би и вицепрезидентът. Аз го харесвам — каза директорът на ЦРУ, — въпреки че обикновено не го замесваме с подобни неща. Също може би и държавният секретар и министърът на отбраната, а вероятно и Бен Гудли. Мери, знаеш какъв е проблемът с такива работи.

Това беше най-старият и най-често срещащ се проблем, когато ставаше въпрос за много важна информация от разузнаването. Ако за нея знаят твърде много хора, съществува риск тя да не се запази в тайна, което означаваше източникът да бъде ликвидиран, а това щеше да убие гъската, която снасяше златните яйца. От друга страна, ако не се възползваш от нея, все едно, че нямаш яйцата. Да се тегли разграничителната черта в оперативното разузнаване беше много деликатна работа. Човек никога не знае къде е мястото, през което тя трябва да премине. Трябва да внимаваш и за начините, по които ще я разпространиш сред останалите. Ако я изпратиш в кодиран вид от едно до друго място, какво би станало, в случай че лошите момчета пробият кодиращата система? АНС се кълне, че нейните системи, особено „Тапданс“, са непробиваеми, но навремето и германците мислеха така за своята „Енигма“.

Почти толкова опасно беше да се предаде информацията на ръка на някой висш правителствен служител. Тези копелета бяха много приказливи. Те живеят от това. Обичат да разгласяват тайни. Техният живот зависи от това да показват колко важно място заемат, а това място в окръг Колумбия означаваше да знаеш нещо, което другите не знаят. В тази част на Америка разменната монета беше информацията. Хубавото в случая беше, че президентът Райън беше наясно с тези неща. Беше работил в ЦРУ и беше стигнал до поста заместник-директор, така че той знаеше цената на мерките за сигурност. Същото вероятно се отнасяше и за вицепрезидента Джексън, който беше бивш летец от военноморските сили. Сигурно беше виждал как загиват хора поради лошо разузнаване. Скот Адлер беше дипломат и вероятно също беше наясно с тези неща. Уважаваният министър на отбраната Тони Бретано работеше в тясно сътрудничество с ЦРУ, както всички военни министри преди него, и сигурно също можеха да му имат доверие. Бен Гудли беше съветник на президента по въпросите на националната сигурност и като такъв не можеше да бъде изключен лесно. Колко ставаха общо? Двама в Пекин. В Ленгли — директорът и тримата му заместници, плюс Сиърс от дирекция „Информация“. Това прави седем души. След това президентът, вицепрезидентът, държавният секретар, министърът на отбраната и Бен Гудли. Стават дванадесет. Дванадесет души бяха прекалено много, особено пък в град, в който беше валидна поговорката, че ако за едно нещо знаят двама души, то престава да бъде тайна. Обаче целият смисъл в съществуването на ЦРУ беше тъкмо заради подобна информация.