Том Клэнси - Зъбите на тигъра

Новата каничка пристигна. Мустафа наля и изчака другият да заговори.

— И така, какво мога да направя за теб?

— Всички сме тук, както беше поискано. Кога можем да тръгваме?

— А вие кога искате? — попита Пабло.

— Този следобед ще бъде добре, но може би за вас ще е твърде рано, за да подготвите нещата.

— Да, а какво ще кажеш за утре, да речем в 1 часа следобед?

— Чудесно — отвърна Мустафа, приятно изненадан. — Как ще уредите преминаването на границата?

— Разбираш, че аз няма да участвам пряко. Ще ви откарат на границата с кола и ще ви предадат на човек, специализирал се в прехвърлянето на хора и на някои стоки в Америка. От вас ще се иска да вървите пеш около шест километра. Ще бъде горещо, но не чак толкова. След като пристигнете в Америка, ще ви откарат в тайна квартира извън Санта Фе, Ню Мексико. Оттам можете или да вземете самолет, или да наемете коли.

— А оръжията?

— Какво точно ще ви трябва?

— Най-добре ще е да имаме калашници.

Пабло поклати глава.

— Не можем да ви ги доставим, но можем да ви снабдим с автомати „Узи“ и „Инграм“, 9-милиметрови, с по 6 пълнителя по 36 патрона, които ще бъдат напълно готови за вашите цели.

— Ще са ни нужни повече муниции — каза Мустафа, — по 20 пълнителя плюс 3 допълнителни кутии муниции за всяко оръжие.

Пабло кимна.

— Това е лесно. Но ще ви струва още 2000 долара. Оръжията ще бъдат купени на пазарни цени заедно с мунициите. — Технически произходът им и купувачът можеха да бъдат проследени, но това беше само теоретичен, а не практически проблем. Автоматите щяха да бъдат главно „Инграм“, а не по-добрите и по-точни израелски „Узи“. Но за тези хора едва ли щеше да има значение. Кой знае, те дори може да имат религиозни или морални задръжки и да не искат да се докоснат до оръжия израелско производство. — Кажи ми с какви пари разполагате за пътни разноски?

— Всеки от нас има по 5000 американски долара в брой.

— Можете да ги използвате за дребни разходи, например за храна и бензин, но за други неща ще ви трябват кредитни карти. Американците няма да приемат пари в брой за наемането на коли, да не говорим пък за купуването на самолетни билети.

— Имаме такива — отвърна Мустафа. Той и всеки член на групата имаха кредитни карти „Виза“, издадени от Бахрейн. Бяха дори с последователни номера. Всички бяха на една сметка в швейцарска банка, в която имаше малко повече от 500 000 долара — достатъчни за целите им.

Пабло видя, че на кредитната карта беше изписано името Джон Питър Смит. Това беше добре. Който и да беше организирал цялата акция, не беше допуснал грешката да използва близкоизточни имена. Това беше валидно до момента, докато кредитната карта не попаднеше в ръцете на някой полицай, който може да попита откъде точно идва този господин Смит. Пабло се надяваше, че арабите са инструктирани какво представлява американската полиция и какви са нейните навици.

— А другите документи? — попита Пабло.

— Паспортите ни са от Катар. Имаме и международни шофьорски книжки. Всички говорим приемлив английски и можем да четем карти. Запознати сме с американските закони. Ще караме внимателно и няма да превишаваме скоростта. Ще бъдем максимално предпазливи и няма да даваме поводи.

— Добре — рече Пабло. Значи наистина бяха инструктирани. Някои дори може и да са запомнили какво им е казано. — Помнете, че една грешка може да провали мисията на всички ви. А грешки се правят лесно. Америка е лесна страна за живеене и за придвижване в нея, но полицаите й са много ефикасни. Докато не те забележат, си в безопасност от тях. Затова трябва да се пазите да не ви забележат. Ако не го направите, сте обречени на провал.

— Няма да се провалим, Диего — обеща Мустафа.

„Няма да се провалите в какво?“ , запита се Пабло, но не го каза гласно. „Колко ли жени и деца ще избиете?“ Всъщност за него това нямаше значение. Беше страхлив начин за убиване, но в културата на неговите „приятели“ правилата за това какво е достойно бяха много по-различни от неговите. Това си беше бизнес и другото не го интересуваше.

Три мили бягане, лицеви опори и портокалов сок след кафето — това беше животът в Южна Вирджиния.

— Брайън, носил ли си огнестрелно оръжие?

— Обикновено автоматична карабина М–16 с пет-шест допълнителни пълнителя. Към основното снаряжение влизат и няколко гранати, Пийт.

— Всъщност имах предвид по-скоро пистолети.

— Свикнал съм с „Берета“ М–9.

— Добре ли си служиш с него?