Том Клэнси - Зъбите на тигъра

— Разбира се, шефе. Трябва да преценя колко надеждни са тези хора, ако ще ни помагат в Европа.

— Да, така е — съгласи се Ернесто. Както при повечето сделки, когато настъпеше време да се действа, го налягаха съмнения. Но той не беше някаква баба. Никога не се страхуваше да действа решително.

Самолетът спря пред определения за него вход на летището. На пътниците от първа класа беше разрешено да слязат първи. Те следваха цветните стрелки на пода към гишетата на имиграционната служба и митничарите, където заявиха на униформените бюрократи, че нямат нищо за деклариране. Паспортите им бяха надлежно подпечатани и излязоха навън, за да си вземат багажа.

Водачът на групата се казваше Мустафа. Саудитец по рождение, той беше гладко избръснат, а това не му харесваше, въпреки че така кожата му оставаше открита, а изглежда, че жените я харесваха. Той и неговият другар Абдула отидоха заедно да си вземат саковете и след това излязоха навън, където би трябвало да ги чакат техните посрещачи. Това щеше да бъде първата проверка на новите им приятели в западното полукълбо. Ето че някакъв човек държеше картонче, на което беше напечатано „МИГЕЛ“. Беше кодовото име на Мустафа за тази мисия. Той отиде при човека и се ръкува. Посрещачът не каза нищо и им даде знак да го последват. Навън чакаше кафяв микробус „Плимут“. Багажът беше сложен отзад, а пътниците седнаха на средната седалка. В Мексико Сити беше горещо, а въздухът така отвратителен, както никъде другаде. Слънчевият ден беше провален от сива пелена над града. От замърсяването на въздуха ще е, каза си Мустафа.

Докато ги караше към хотела, шофьорът остана безмълвен. Това ги впечатли. Щом като няма какво да каже, човек си мълчи.

Както се очакваше, хотелът беше добър. Мустафа се регистрира, използвайки фалшива „Виза“ карта, която му беше изпратена предварително по факса, и след пет минути той и приятелят му се озоваха в просторна стая на петия етаж. Огледаха я за скрити подслушвателни устройства, преди да разговарят.

— Мислех, че този проклет полет никога няма да свърши — оплака се Абдула, като погледна в минибара за бутилка минерална вода. Бяха ги предупредили да не пият вода от чешмата.

— И аз си мислех същото. Как спа?

— Не много добре. Мисля, че едно от хубавите неща на алкохола е, че те прави безчувствен.

— Това е така за някои, за други не — рече Мустафа на приятеля си. — За тази работа си има други опиати.

— Тях Бог ги е забранил, освен ако не ти ги предписва лекар — отбеляза Абдула.

— Сега имаме приятели, които не мислят по този начин.

— Неверници — рече презрително Абдула.

— Врагът на твоя враг е твой приятел.

Абдула отвинти капачката на бутилка с минерална вода.

— Не. На истинския приятел можеш да се довериш. Ще се довериш ли на тези хора?

— Само дотолкова, колкото е нужно — рече Мустафа. В инструктажа за мисията Мохамед беше проявил голяма предпазливост. Тези нови съюзници щяха да им помогнат само заради собствените си интереси, защото и те искаха да навредят на Големия Сатана. Засега това беше достатъчно. Някой ден тези съюзници щяха да станат врагове и те щяха да се разправят с тях. Обаче този ден още не беше дошъл. Той потисна една прозявка. — Време е да си починем. Утре ни чака работа.

Джак живееше в апартамент в Балтимор, на няколко пресечки от ресторанта на Ориолис Парк в Кемдън Ярдс, за който имаше абонаментна карта, но тази вечер там беше тъмно, защото Ориолис беше в Торонто. Не беше добър готвач и вечеря навън, както обикновено. Този път беше сам, тъй като нямаше среща, което не беше толкова необичайно, колкото би му се искало да бъде. Когато свърши, се прибра в апартамента, включи телевизора, но после се отказа от него и отиде при компютъра, за да провери електронната си поща и да сърфира в Мрежата. Тогава му хрумна, че Сали също живее сам и въпреки че често е в компанията на проститутки, това едва ли се случва всяка вечер. Какво ли прави през другите вечери? Включва ли компютъра си? Много хора го правят. Дали англичаните подслушват телефонната му линия? Би трябвало. Обаче в досието на Сали нямаше никакви имейли… Защо? Ето нещо, което си струваше да се провери.

— Какво мислиш, Алдо? — попита Доминик брат си. По телевизията даваха бейзболен мач — „Моряците“ срещу „Янките“, и засега първите губеха.

— Не ми харесва идеята да застрелям някой нещастник на улицата.

— Ами ако е от лошите?

— Ако пречукам не този, когото трябва, само защото кара същата кола и има същите мустаци? Ами ако има жена и деца? Тогава ще бъда един най-скапан убиец — платен при това. В школата не са ме подготвяли за тази работа.