Том Клэнси - Зъбите на тигъра

Обаче това, че германците не бяха довършили работата си, не беше намалило тяхната арогантност. Просто я беше пренасочило. Той я виждаше в трамвая, от кратките небрежни погледи, от начина, по който възрастни жени се отдръпваха на няколко крачки от мястото, където седеше. Някой дори можеше да избърше със стерилна кърпичка седалката, след като си тръгнеше, каза си гневен Анас. Според Пророка това бяха неприятни хора.

Пътуването отне точно седем минути и беше време да слезе при „Домщрасе“. Оттам имаше само една пресечка път пеш. По пътя забеляза още погледи, враждебност в очите и дори по-лошо — очи, които само регистрираха присъствието му и просто отминаваха, като че ли бяха видели помияр. Щеше да му достави удоволствие да предприеме някои действия тук, в Германия, особено в самия Мюнхен! — но заповедите изрично забраняваха това.

Целта му беше една кафе-сладкарница. Фаад Рахман Ясин беше вече там, облечен небрежно като работник. В заведението имаше много като него.

— Салам алейкум.

— Алейкум салам — отвърна на свой ред Фаад. — Пастите тук са чудесни.

— Да — съгласи се Атеф, отвръщайки тихо на арабски. — И така, какво ново, приятелю?

— Хората ни са доволни от миналата седмица. Здравата разтърсихме американците — каза Фаад.

— Не е достатъчно да се откажат от израелците. Обичат евреите повече от собствените си деца. Помни какво ти казвам. И със сигурност ще ни го върнат.

— Как? — запита Фаад. — Е, да си го върнат на хората, които са известни на техните разузнавателни служби, но това само ще разгневи още повече правоверните и ще привлече още хора за нашата кауза. Не, те не знаят нищо за организацията ни. Дори името ни не им е известно. — Това беше така, защото тя нямаше име. „Организация“ беше само описателна дума за тяхната асоциация на правоверните.

— Дано си прав. Има ли други заповеди за мен?

— Ти се справи добре — трима от хората, които вербува, избраха да станат мъченици в Америка.

— Трима? — Атеф беше приятно изненадан. — Предполагам, че са загинали геройски?

— Загинаха в свещеното име на Аллаха. Това е достатъчно. Вербувал ли си още хора, готови да работят за нас?

Атеф отпи от кафето си.

— Не напълно, но имам двама, които клонят в нашата посока. Не е лесно. Дори и най-правоверните искат да се радват на плодовете на добрия живот. — Разбира се, и той беше сред тях.

— Ти ни свърши добра работа, Анас. По-добре е да си сигурен, отколкото да се осланяш неоснователно на тях. Не бързай. Можем да изчакаме.

— Колко? — поиска да узнае Атеф.

— Имаме и други планове за Америка, с които ще ги ужилим по-силно. Този път избихме стотици, но следващия ще бъдат хиляди — обеща Фаад и очите му заблестяха.

— Как по-точно? — попита веднага Атеф. Би могъл, т.е. би трябвало да бъде от тези, които планират операциите. Инженерното му образование го правеше идеален за такива неща. Не го ли знаеха? В организацията имаше хора, които мислеха с онази си работа вместо с главите си.

— Нямам право да говоря за това, приятелю. — Фаад Рахман Ясин не каза, че причината е, защото и той не знае. В по-висшето ръководство на организацията му нямаха достатъчно доверие, което би го вбесило, ако научеше.

„Кучият му син вероятно сам не знае“ , помисли си в това време Атеф.

— Наближава часът за молитва, приятелю — каза Анас Али Атеф, поглеждайки часовника си. — Ела с мен. Джамията ми е само на десет минути оттук. — Наближаваше времето за молитва. Това беше проверка на колегата му, за да се увери, че е наистина вярващ.

— Както кажеш. — Двамата станаха и се отправиха към трамвая, който след петнайсет минути ги стовари на една пресечка от джамията.

— Горе главата, Алдо — рече Доминик.

Те оглеждаха района просто за да се запознаят с обстановката, но в този момент се появи техният човек заедно с един негов приятел.

— Питам се кой ли пък ще е другият арабин? — попита Брайън.

— Не ни е известен, а и не можем да действаме на своя глава. Готов ли си? — попита Доминик.

— Напълно, брат ми. А ти?

— И аз — отвърна Доминик. Обектът им се намираше на петнайсетина метра и вървеше право към тях. Вероятно отиваше към джамията, която беше на около половин пряка зад близнаците. — Какво мислиш?

— По-добре да го причакаме на излизане.

— Става.

Двамата се обърнаха надясно, за да разгледат витрината на един шапкарски магазин. Чуха го, по-скоро го почувстваха, когато мина покрай тях.

— Според теб колко ли ще се забави?