Уильям Дил - Хамелеон

— Привет, Моряко — проговори той, сякаш не се бяха виждали от вчера.

О’Хара се усмихна и подаде ръка.

— Радвам се да те видя цял, момко — продължи Фалмаут, — защото в продължение на известно време се опасявах, че ще се докопат до теб. — Годините бяха облагородили всичко в него, включително и акцента, макар все още да се долавяше характерния ирландски изговор.

— Знаех, че се навърташ наоколо — каза О’Хара.

Фалмаут повдигна вежда:

— О? И защо?

— Една вечер разговаряхме в един ресторант в Сан Франциско. Стана дума за кафето.

— Боже мой, това трябва да е било преди четири години.

— Горе-долу.

— И ти си запомнил какво кафе обичам?

— Не, запомних, че предпочиташ сам да си го мелиш. От друга страна, на този капитан сякаш ще му е все едно, ако му сервират кафе от изпражнения на бизон. Но в камбуза има три пакета кафе, а до тях се мъдри и кафемелачка.

— Не е лошо — каза Фалмаут. — Получаваш отличен. Искаш ли малко да подсилиш своето кафе?

— Бренди?

— Мисля, че бихме могли да ти угодим.

Фалмаут слезе долу и се появи отново с бутилка „Курвоазие“. Наля щедра доза в двете чаши.

— Преди да съм забравил, благодаря ти, че ме откачи от куката — изрече О’Хара.

— Беше удоволствие за мен, Моряко. Виж какво, аз ти бях длъжник, нека не забравяме някои неща.

— Значи сега започваме начисто, така ли?

Фалмаут се поколеба само за миг:

— Може да се каже и така — съгласи се той.

Капитан Кей приключи със завързването на лодката за кърмата. Избърса ръце в мръсен парцал. След това попита:

— Някой иска ли поничка с кафето?

— Поничка ли? — попита O’Xapa. — Преди два дни на яхтата на Хауи ми сервираха за закуска млада треска.

— Е, майната му тогава — изкоментира капитан Кей и изчезна през люка в посока на камбуза.

— Откъде го изкопа? — поинтересува се O’Xapa.

— Той е емигрирал американец — обясни Фалмаут. — Познава тези води по-добре и от рибата. Едно време е бил адвокат и то от едрокалибрените. Но преди десетина години му писнало, теглил една майна на всичко, взел децата си от училище, купил си яхта и се довлякъл дотук. Сега момчетата въртят бизнеса. Освен това са собственици на чартърната мрежа между островите. И притежават един много полезен радиотелефон.

— Да не си решил да прекараш живота си на някой плаж, след като се пенсионираш?

Фалмаут го погледна с умерено любопитство за миг и после отговори:

— Това е идея. Този мошеник не само познава тези острови по-добре от когото и да било друг, но също така не вижда, не чува и не казва нищо.

— И какво, по дяволите, правим в момента в центъра на нищото?

— Тук никой не може да ни проследи.

— Станал си малко параноичен, не мислиш ли?

— Имам основателна причина — отговори той, без да обяснява смисъла на забележката си.

О’Хара никога не го беше виждал така неспокоен. Но Фалмаут бързо промени настроението си.

— Налей си още и опитай една от поничките на капитана. След малко потегляме. Ще се попечем на слънце, ще уловим по някоя риба. И ще ти разкажа една история, от която ноктите на краката ти ще се обърнат нагоре.

— Защо не хвърлим въдиците, докато сме спрели? — попита капитан Кей, прекъсвайки ги в мига, когато подаде главата си през люка.

През следващите няколко минути се разви трескава дейност. Капитанът обърна „Красавицата на Маями“ с носа към морето и фиксира руля. После се върна на кърмата, влачейки четирифутова баракуда, и заби огромна кука в хрилете й. Хвърли куката през борда, отпусна около петнайсет фута от въжето и постави пръта в специално гнездо под перилата. Остави въжето по-свободно, прехвърли го през малка макара, закачи го на върха на наклонената мачта и го нагласи правилно в улея на макарата.

Повтори процедурата и с другия прът, но за стръв този път сложи оръфана рибешка глава. След това се облегна на перилата.

— Помнете — обясни той, — голямата, едра риба винаги удря два пъти — и той вдигна два пръста, за да подчертае важността на този факт. — Първия път използва удължението на носа си, за да парализира ястието си, после се отдръпва за секунда-две и отново удря. И захапва куката, окей? Тогава става ясно. Когато удари първия път, въжето се откача от мачтата и затова трябва да има резерв, за да не й избяга стръвта. Тогава… банг… тя удря пак. В този момент трябва да се стегнеш, да забиеш куката навътре, защото иначе мръсницата ще я изплюе. И след това сте само двамата — един срещу друг. — Той махна презрително с ръка към другия прът: — Онзи там е нагласен за по-дребен улов. Когато захапе, се гмурка надълбоко. Ако сме късметлии, ще хванем нещо вкусно за обяд.