Уильям Дил - Хамелеон

Последният: един французин, известен само като Льо Кроа, оглавявал френския отряд за мъчения в Алжир в продължение на две години, после унищожил всички свои снимки и заслужил прякора си, защото най-много обичал да разпъва на кръст своите жертви.

Една впечатляваща галерия от най-умните и най-хладнокръвни оперативни работници на света. Нито капка топла кръв сред тях.

Вариантите, с които разполагах, не бяха кой знае какви. Ако се опитах да премахна Торнли, щях да падна от изстрела на онзи, който ме дебнеше неизвестно къде в мъглата. А с какъв избор разполага един покойник?

Да се престоря, че се съгласявам, докато не се измъкна от капана, после да издам Торнли и да се крия през останалата част от живота си? Винаги щеше да се намери някой като Гацински, Лаваньо или Данилов, който да ме издебне и да спусне завесата в подходящ момент.

Да изслушам предложенията му, за да спечеля малко време може би? По дяволите, нямаше какво толкова да избирам! Знаех, че някъде в мъглата палачът очаква решението ми.

С две думи: „Или си с нас, или ще умреш“. Бяха решили, че им трябвам. И не ми бяха дали възможност да избирам.

Какво можех да направя? Дори сега, когато съм един от тях, имам ли възможности за избор? Оставам с тях, докато се проваля и, или те ще ме убият… или някой друг. Или бягам и се крия.

За първата ми задача — така да се каже „покръстването“, както се изрази Торнли — съм щял да получа двайсет и пет хиляди долара.

„Кой е обектът?“, попитах аз.

„Коулхелмс“, отговори ми Торнли.

Просто така. Не можех да си събера мислите, толкова шокиран бях. Накрая го запитах: „Защо? Освен че е един непоносим досадник“.

„Ти никога няма да се интересуваш защо — каза Торнли. — Щом трябва да се направи, значи има причина за това. Но тъй като става дума за първата ти задача от нас, ще ти кажа само това: Той надживя полезността си за нас. Доказа, че представлява слабо място от гледна точка на сигурността за твоите хора.“

„Те са също и твои“, напомних му аз.

„Вече не са — отговори той. — Нито са и твои, от тази нощ нататък.“

Всъщност, Коулхелмс се оказа само проверка.

„И кой, по дяволите, ръководи този клуб?“, попитах аз.

Тогава за първи път чух да се споменава Хамелеона.

Бам!

Кордата на пръта отдясно на борда изскочи от пръстена на мачтата и писна през макарата: дзи-и-и-и-н .

Рибата изскочи високо във въздуха и изплю куката. О’Хара се възползва от краткото прекъсване, опитвайки се да съпостави всичко, което Фалмаут му беше разказал досега.

Той игнорира моментната рибарска драма, концентрирайки се върху равномерното боботене на двигателите, използвайки шума като своеобразна мантра, за да изпадне за миг в подобна на транс медитация. Кимура я наричаше шидасу хакамару — отиване до стената.

О’Хара възприемаше това състояние, сякаш се намираше в чисто бяла стая без прозорци или врати. Той прожектираше образи и думи на белия фон, запечатвайки ги завинаги в паметта си. Имаше съвсем бегъл спомен как изглежда Торнли, но някои от другите познаваше:

Гацински, висок руснак с глава, сякаш свалена от труп, с очи на котка и винаги с някакъв остатък от храна по брадата; Тоширу Кимото, приличащ на Буда японец, облечен неизменно в костюм с жилетка и ослепително бяла риза — веднъж беше взривил четири ракетни площадки на руснаците и си беше отишъл даже без да се задъха; Аманет, слаб, чернобрад, дребен терорист на САВАК, когото веднъж бе зърнал в Алжир да пие прясна козя кръв, като че ли ставаше дума за коктейл.

Французинът, Льо Кроа: висок, нисък, слаб, дебел? Нямаше никакъв визуален спомен за него. Знаеше само, че при битка в Алжир беше загубил окото си и алжирците бяха заплатили ужасяваща цена за това: лично той бе екзекутирал двайсет и двама бунтовници.

Накрая, Данилов бижутера, когото беше виждал веднъж през бинокъл да се разхожда из Тюйлери в Париж. „Запомни това лице, беше казал партньорът му, този е един от най-опасните в Играта. И внимавай за чадъра. Във върха му е монтирана изстрелвана с въздух игла, която е заредена с отрова. Може да те прониже през палтото.“

О’Хара помнеше Данилов добре: нисък, късокрак, с лице кръгло като зелка, тънки мустачки, дебели стъкла на очилата, обработени специално, за да отразяват минимум светлина, очи като мъниста, разположени сред гънките на плътта около клепачите, език като на змия, постоянно облизващ устните, сякаш долавяше присъствието на нищо неподозираща жертва около себе си. И този вездесъщ черен чадър с отровната игла, дебнеща от върха му.