Уильям Дил - Хамелеон

Другите двама гледаха и не можеха да повярват.

Хиндж започна да обръща куфарчето към тях. Зеленото зайче се стрелна по стената.

— Чуйте ме сега, момчета. Онова зеленото, което се вижда там, се нарича лазер. Ако докосне някой от вас clinches, автоматът ще започне да стреля. Comprende? Гледайте.

Той хвана куфарчето под мишница, така че дръжката да остане напълно свободна, и бавно го завъртя към тялото на Арено. Зеленият лъч на лазера се спусна по стената и спря върху челото на Арено.

Бъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъп.

Главата на Арено сякаш експлодира отвътре.

— Сега, задници такива, comprende? — попита Хиндж.

Двамата терористи безмълвно погледнаха Арено, после Хиндж. И двамата вдигнаха ръце.

— Това не е необходимо, muchachos. Просто ме чуйте добре. Искаме нашия човек. Искаме го жив и невредим. Разполагате с един час, за да го оставите пред станцията на teleferico на улица „Кота Мил“. — Той се обърна към Чико, незаконородения, и му заговори директно: — И ако той не бъде там, ще те убием заедно с жена ти, всичките ти деца и останалите ти peros, и gatos, и cochinos, и pollos, а после ще изгорим шибаната ти къща до основи. Comprende това, задник такъв?

След това се обърна към другия мъж.

— След което ще направим същото и с теб, приятелю. Ще те убием, ще убием жена ти, децата ти, всичките ти котки, кучета, свине и кокошки, и също ще опожарим и твоята шибана къща до основи. Но няма да знаете кога ще се случи. Може да го направим, преди да се е съмнало утре, но може да стане и след месец. — Хиндж се усмихна: — Схващате ли идеята? Разполагате с един час. Una hora. И повече да не се повтаря, хокей?

Той се обърна и излезе от стаята.

В единайсет и трийсет и две Ейвъри Лавандър, изплашен, небръснат, с блуждаещ поглед, но в относително добро здраве, беше избутан малко грубо от една кола, точно пред станцията на лифта в квартала Ел Сентро.

Два часа по-късно Фалмаут, който просто не можа да се откъсне от Хиндж достатъчно бързо, бе на път за Маями.

О’Хара стигна до края на кея и клекна по индийски, очаквайки изгрева на слънцето. Океанът беше притихнал като езеро. На фона на алената зора се виждаха силуетите на увеселителни яхти, чиито мачти се поклащаха от бриза. Слънцето още не се бе показало над хоризонта, но сиянието му се бе пръснало по нощното небе като локва кръв.

Някъде в другия край на пристанището мотор на лодка задавено се събуди за живот и един източен скутер със силно скосен нос изръмжа към открито море.

Ако целта на играта, подхваната от Фалмаут, бе изолацията, той поне беше избрал страхотно място. Уолкърс Кей, един сравнително скоро издигнал се над повърхността коралов риф, малко по-голям от футболно игрище, едва ли заслужаваше да се нарече остров. Елемент от веригата Абако, той се намираше на стотина мили на изток от Палм Бийч и беше най-северният атол за риболов от групата на Бахамските острови.

Хиляда и петстотин футовата самолетна писта, застлана с покритие от мидени черупки, се простираше на половината му дължина. Митничарят — шкембест негър, облечен в колосана бяла риза и обут в черни панталони на червени ивици, беше също шеф и на полицията и метрдотел в ресторанта на хотела. Радиотелефонът можеше да се използва един час сутрин и един час в късния следобед. А от малките балкончета на древния хотел се разкриваше гледка по цялата дължина на острова и към всички яхти, които навлизаха в акваторията на крайбрежните води. Беше почти невъзможно някой да пристигне тук незабелязано, независимо дали през деня, или нощта. Макар чарът на това място да беше малко поизносен, храната бе великолепна.

О’Хара беше на островчето само от осемнайсет часа, когато един едър, чорлав рибар почука на вратата му в един и половина през нощта.

— Капитан Кей е на ваше разположение, сър — каза мъжът с усмивка, която разкриваше няколко дупки между зъбите му.

Заедно с думите към О’Хара долетя и специфичната миризма на джин. Той му предложи визитната си картичка, която изглеждаше така, сякаш я беше валял дъжд, а след това е била оставена да изсъхне на слънце. О’Хара й хвърли бегъл поглед. Капитан Кей я дръпна обратно и я напъха в задния джоб на джинсите „Ливайс“. Якето, в което се бе облякъл, бе разкопчано до кръста, разкривайки заплетената червеникава четина на гърдите му, започнала вече да посивява. Малкият пръст на левия му крак надзърташе през разкъсания брезент на ботушите му. Буйните кичури на червената му коса напираха изпод капитанската фуражка, която беше наистина виждала и по-добри, много по-добри времена.