Уильям Дил - Хамелеон

— Още един или два въпроса… този Киадо, той женен ли е?

Да.

— С неговата ли кола бяхме?

Не.

— Колата на Арено?

Да.

— И по какъв начин се беше добрал тогава Киадо до мястото на срещата?

Гомес написа думите „el omnibus“.

— Перфектно — каза Фалмаут.

— Върхът е — уточни Хиндж и натисна странично с крак щепсела в контакта.

Проводниците забръмчаха тихо, а Гомес започна да се тръшка в стола си. Кърпата на устата не позволяваше да се чуе нито звук. Столът се наклони настрани върху стената, краката му се плъзнаха по дъното на ваната и той рухна назад. От носа на Гомес изскочиха мехурчета. Тялото му беше обхванато от спазми. След малко то се отпусна. И след още малко мехурчетата спряха да излизат.

Хиндж извади щепсела.

— Никога не отнема повече от минута — каза той. — Нека ги напъхаме двамата с приятелката му в багажника на колата и да оставим Доминьон да се погрижи за тях. Този кучи син до момента не си е помръднал и пръста и е най-добре да благодари на бога, че не са отвлекли него.

От чисто психологическа гледна точка, налагаше се да вземат друг пленник — онзи, който беше женен и който беше един от лидерите. Гомес не би могъл да им бъде от полза. Освен това вече беше мъртъв. Според Фалмаут Арено и сие най-вероятно щяха да бъдат доволни да научат новината. В края на краищата това означаваше по-малко хора, между които да се делят парите. Те прегледаха списъка отново, но изборът беше очевиден: Киадо. Той живееше в предградията в полите на планината. И трябваше да вземе автобус за центъра на града, а това го правеше особено уязвим.

Минаха бавно покрай къщата му с една „Файърбърд“, която Анхел бе помогнал на Фалмаут да наеме. Подобно на къщата на Гомес и тази беше съборетина, с нищо неотличима от останалите по улицата. Хиндж фокусира мощния бинокъл модел „Лайц“, докато минаваха пред дома. Киадо вечеряше със семейството си. Съпругата му, млада жена, която беше болезнено затлъстяла, кърмеше малко бебе. Край масата можеше да се видят още две деца.

— Там си е — изръмжа Хиндж. — Лигави се с дебелата си жена и три хлапета.

Стигнаха до ъгъла, завиха и изминаха шестте преки до една от главните улици. Анхел ги очакваше.

— Единайсет и четирийсет и пет, нали? — каза Хиндж, докато слизаше.

— Единайсет и четирийсет и пет — потвърди Фалмаут и пое с колата обратно към дома на Киадо, докато Анхел и Хиндж поеха в нощта към поредното похищение.

Хиндж почувства прилив на възбуда, когато му свалиха превръзката от очите. Стаята беше същата: запусната и гола, с изключение на заседателната маса, телефона и пистолета 45-и калибър, поставен на масата пред Арено. Хиндж седеше в същия стол със същото куфарче в скута, пристегнато с верига за китката му. Адреналинът в кръвта му се носеше в очакване на следващите няколко минути. Не изпитваше страх. Никога не се страхуваше. По-скоро беше стимулиран от потенциалната заплаха. Имаше един критичен момент, когато Рафсалуди прехванаха колата и Арено разбра, че не Гомес е шофьорът. Хиндж обясни, че Гомес не се бил обадил и е трябвало да се примири с друг шофьор, защото не е искал да рискува да закъснее. Арено прие обяснението с видимо безпокойство.

Хиндж погледна часовника си. Беше единайсет и четирийсет и една. След това огледа стаята. Лавандър го нямаше. Разбира се, нямаше го и Киадо.

— Къде е нашият човек? — попита той Арено.

Арено го изгледа гневно със здравото си око и сви рамене:

— Един от нашите закъснява — каза той.

— Това не отговаря на въпроса ми. Лавандър с него ли е?

Мъжът се озъби, показвайки два неравни реда жълти зъби.

— Решихме най-напред да видим колко тежат парите ти, гринго. Хокей? А след това може и да си получиш обратно онова плашило.

Тримата останали се изсмяха.

— Бяхме се договорили, че ще направим сделката тук. Парите срещу Лавандър. Това беше сделката.

Арено сви рамене и разпери ръце с дланите нагоре.

— Променихме решението си, хокей?

Нов пристъп на смях.

Хиндж също се усмихна:

— Няма Лавандър, няма пари, хокей?

Той се помести стола. Гривната на ръката му издрънча, когато помръдна куфарчето. Сега то беше насочено към Арено, говорителя на групата.

— Хей, синьор, та аз мога да ти отсека ръката с едно леко замахване с моя мачете.

— Мисля, че би могъл, приятелю.

Арено отново му показа лошите си зъби.

Хиндж се усмихна в отговор:

— Това куфарче ще остане в мен, докато не видя Лавандър, ясно ли ти е?