Уильям Дил - Хамелеон

— Боже господи! — каза сърдито Хиндж.

— По-спокойно — отговори Фалмаут. — Налей си нещо и нека да поговорим по плана Бейкър.

Тексасецът влезе обратно в стаята. Въпреки нервността си, той не беше от онези, които се оплакват. Подобно на Фалмаут, той вече обмисляше следващия ход. Наля си щедра порция джин върху ледените кубчета и се върна на балкона.

— Искаш да кажеш, че разполагаме с план Бейкър? — обади се той.

— Винаги има на разположение нещо като плана Бейкър — обясни Фалмаут, без да откъсва поглед от кабинката, която в този момент достигна до билото на планината.

— Проблемът е, че след като не хванахме нито един от тях, не разполагаме с нищо — каза Хиндж. Репликата му не прозвуча като укор, а по-скоро като коментар.

— Какво се случи на срещата? — тихо попита Фалмаут.

Хиндж въздъхна. Както беше казал Спетро, винаги е възможно да се случи най-неочакваното. Хиндж започна да докладва, без да изпада в подробности, свеждайки изложението си само до най-важното, и то без емоции.

— Както предположи, те са четирима, плюс шофьора Гомес. Четирима нещастници, прекарали някой друг месец при Кадафи, които са си въобразили, че са шибаната ООП 30 30 Организация за освобождение на Палестина. — Бел.пр. . Завързаха ми очите, когато се качих в колата. Мисля, че стигнахме в центъра на града. Чуваше се силен шум от трафика. Пътувахме около осем минути. Паркирахме в нещо, което по ехото ми заприлича на вътрешен гараж. Изобщо не сме излизали навън. Качихме се един етаж и извървяхме около петдесет крачки до някакъв офис. Там ми свалиха превръзката, за да разговаряме. Осветлението беше зад гърба им. Прожектор от три киловата. Изобщо не видях лицата им ясно. Разговарях само с един от тях. Държеше се грубо, имаше кестенява брада, а лявото му око изглеждаше сиво. Шофьорът на колата връзва косата си на опашка и носи обеца на… дясното си ухо. Изглежда на около четирийсет. Офисът беше малък. Прозорци с щори, които бяха спуснати, заседателна маса, шест стола, телефон. Толкова. Нямаше дори пепелник. — Той спря и отпи глътка от питието си.

— Какво те питаха?

— Нося ли парите. Парите са на много хубаво и сигурно място, казвам им аз. Готови ли сме да преговаряме? Обяснявам, че трябва да съм сигурен, че моят човек е жив, обяснявам аз. Свързаха се по телефона. Беше Лавандър. Английски акцент. Изплашен до подмокряне. Можа само да ми каже името си и да приплаче: „Моля ви, помогнете ми“. Разбрахме се да се обадя отново тази нощ в десет и половина. Аз ще нося парите, те ще вземат Лавандър. Ако разберат, че някой ме следи, убиват заложника, отвличат следващия и играта се повтаря, само че на двойна цена.

— Къде ще се срещнете?

— Сценарият е както първия път. Когато се обадят, ще съобщят адрес. Потеглям нататък, а те ме прехващат по пътя. Логиката им е, че след като е станало веднъж, защо да не опитат отново. Глупави pipiolos.

— Справил си се добре, Хиндж — каза Фалмаут.

— Съжалявам, че се издънихме. Нищо не можеше да се направи.

— Да. Е, и аз малко си изпуснах нервите. Но има едно нещо. Оня тип със странното око. Мой е, окей?

— С удоволствие.

Хиндж се усмихна:

— Окей, сега… какъв е планът Бейкър.

Фалмаут вдигна поглед към него и на свой ред се усмихна.

— Гомес — отговори той и подаде на Хиндж лист с адреса на шофьора.

Къщата беше червеникаво бунгало — едно от многото подобни на западния склон на планината, отделяща Каракас от останалата част на Венецуела. Главната стая беше малка и гола. Леглото се сгъваше на диван. Сандък от опаковка за мебели играеше роля на маса в единия край на дивана. На сандъка имаше малка лампа, която беше изгасена. Стените бяха покрити с плакати на Джон Траволта, Род Стюарт, Блонди и Фара Фосет, а на пода беше оставен транзистор, от който се разнасяше глухият тътен на диско парче. Имаше и два дървени стола до прозорците. Върху единия беше натрупано мръсно бельо за пране. В единия ъгъл на пода се виждаше телефон. Някакъв ръчно тъкан губер покриваше част от линолеума. Краищата му бяха оръфани и мръсни. Протрити памучни пердета висяха отпуснато на прозорците. На сандъка до лампата беше поставен малокалибрен пистолет.

Гомес се чукаше на комбинирания диван.

Жената беше от шумните. Боже, колко шум вдига тази жена , мислеше си Гомес. Съседите ще си помислят, че убивам някого в стаята. А всъщност не аз, тази тигрица, тази човекоядка, може да ме свърши.

— Todavia no, todavia по! — извика жената, а той почувства, че почва да трепери и всеки миг ще експлодира.