Уильям Дил - Хамелеон

Шофьорът на Фалмаут, дребничък човечец под петдесетте на име Анхел, бе карал такси в Париж в продължение на три години, така че нямаше проблеми нито с ужасяващите завои, нито с намирането на път в трафика от завода до Каракас. Приемникът, който ловеше сигналите, излъчвани от аналния предавател на Хиндж, издаваше висок и ясен сигнал.

Хиндж беше умен. Той не спираше да разговаря с Гомес и всяка дума между тях се възприемаше от микрофона в буика, за да бъде чута по стереоприемника на сребристосивото БМВ на Фалмаут.

— Как се казва това? — чу той Хиндж да пита.

— Специално място за странни растения — отговори Гомес.

— „Странни растения“ ли?

— Разбирате ли, синьор, по-различни…

— А-а, редки растения?

— Si. Редки.

Няколко секунди по-късно:

— Какво е това?

— Това е статуя на нашия спасител, Симон Боливар, най-великият герой на цяла Венецуела.

— Как се нарича този район на града? Много е красив.

— Ел Есте. Много е скъп. Само богатите живеят тук. Тук ще завием и ще минем през част от него.

Продължавай, не спирай, правиш го чудесно, помисли си Фалмаут. Идеята за работа в екип започваше да му се струва малко по-приемлива. Младежът беше добър, в това не можеше да има повече никакво съмнение. А и Анхел бе истински професионалист зад волана. Фалмаут не искаше много да се приближават. До момента Гомес не го бе зървал и изобщо не подозираше за съществуването му. Беше много важно нещата да останат така. Затова БМВ-то се намираше на значително разстояние от колата с Хиндж, когато Анхел зави в жилищен район, който напомни на Фалмаут донякъде за Палм Бийч и Корал Гейбълс.

Хиндж продължаваше да говори и грубоватият му южняшки акцент се приемаше ясно и силно.

— Този път е ужасен — чуха го да казва. — Защо не го павират?

— Оттук е най-кратко. Само на една миля.

— Добре.

Анхел се усмихна:

— Bueno. Знам къде се намират.

— Хубаво — обади се Фалмаут. — Сигналът започва да отслабва. Където и да се намират, в този район приемането е отвратително.

— Пътят, по който карат, се извива около планината като змия. Много лош път.

— Значи го познаваш?

— Но, разбира се, синьор. Това е единственият черен път тук.

Анхел зави в някакъв квартал в полите на планината и се насочи по павирана улица, която изведнъж свърши. После се обърна към Фалмаут:

— Това е пътят, синьор.

— Искам да продължим по-предпазливо. Не желая да се натъкнем на тях.

— Si, няма проблеми.

Фалмаут се люшкаше на задната седалка, докато Анхел се стараеше да избягва дупките и локвите по скапания черен път, извиващ по периферията на планината.

Изведнъж в говорителя се чу гласът на Гомес, доста по-силно, отколкото преди малко.

— Por Dios — извика той, мъчейки се да се престори на изненадан.

— Ах, по дяволите — откликна Хиндж, който разиграваше същия номер.

Миг по-късно, някъде извън колата, се чу автоматен откос.

— Добре, спри — обади се Хиндж. — Те са въоръжени с автомати и искат да сме наясно с това.

Гласът му прозвуча напрегнато, липсваше уплаха, но се долавяше гняв. Боже мой, помисли си Фалмаут, не си изпускай нервите точно сега.

— Окей — заповяда той на Анхел, — намали сега. Дай на копелетата възможност да се налудуват.

— Si.

Към колата на Хиндж се приближаваха двама мъже. Гомес слезе, за да ги пресрещне, вдигнал високо ръце над главата си. Играеше ролята си добре. Хиндж се възползва от момента:

— Това е, екскурзията свърши. Колата: тъмносин „Понтиак Гран При“, 1974. Много мръсна. Очукана на много места. Двама типа с ловджийски пушки се приближават насам, в храстите има трети, въоръжен с автомат, на хълма има наблюдател. Боже мой, тези тук живеят във времената на Джеси Джеймс. Двамата са с маски на лицата. Окей, ето го първият. Bonas nokkers.

Този, който се приближи, беше нисък и трътлест, приличаше на кутия. Беше с дълга мазна черна коса, задържана на място от кафява барета. Маската не можеше да скрие брадата му, нито странното му ляво око — сивкава маса, плуваща под полузатворения клепач. Той рязко отвори вратата, държейки с една ръка ловджийската си пушка, насочена към Хиндж.

— Vamos — заповяда той и направи на Хиндж жест да излезе от колата. — Pronto!

Хиндж се измъкна, притискайки куфарчето си до гърдите.

Сивоокия погледна куфарчето и върна погледа си върху Хиндж.

— Habla Usted espanol? — попита той.

Хиндж сви рамене.

— Говори испански? — озъби се Сивоокия.

— Не — излъга Хиндж.

— Хокей, аз говори английски, un poco, малко, si.