Уильям Дил - Хамелеон

— Покажи малко кураж, момче. Иначе ще опиташ колана.

— Да, тате.

— Скачай на това проклето пони и му скъсай задника, иначе аз ще съдера твоя.

— Да, тате.

— Яхвай го, дявол да те вземе, не се мотай около шибаното ведро.

— Да, тате.

— И не ме наричай „тате“, а се захващай с понито и искам да го свалиш на колене, тогава ще съм ти „тате“. В това семейство никога не е имало шибани глезльовци.

Висок, с едри кости, кореняк тексасец, с провлечен глас и загрубели ръце, наследил гадния характер и избухливия темперамент на баща си, излязъл на арената за родео още докато беше в колежа, преди да стане на двайсет и една години и да може да си поръча сам бира в безбройните кръчми от Уичита до Чейен и от Финикс до Ел Пасо, той имаше мазоли по кокалчетата на ръцете си от даване на уроци на шегобийците, които се майтапеха с името му („Хинки Хинкъл“), беше натрупал купи и трофейни колани, бе ходил на лов за мечки, елени и ягуари с най-добрите, беше си чупил костите над дузина пъти, бе страдал, беше се надигал с болка в тялото сутрин, бе живял на яйца, бекон и хапчета, заливайки ги с бира „Коорс“.

На двайсет и две години и в своя зенит.

Беше се напил преди армейското състезание по родео, беше пропуснал реда си и една сладкодумна сержантка от наборната комисия го беше чукала цяла нощ и цяла сутрин и го бе прекарала да подпише, изпращайки го на път за казармата, преди дори да е изтрезнял.

А после…

Виетнам;

седем месеца по-късно,

ловец на хора,

и сбогом съпротивляващи се коне и лов на елени.

За осем седмици през 1967 година той бе убил двайсет и седем поклонници на Буда. Беше служил в Мот Сог — армейския наказателен взвод, за който след войната унищожиха всички архиви. Една нощ, в близост до демилитаризираната зона, използвайки „Манлихера“ модел CD-13 с инфрачервен прицел, на повече от четвърт миля разстояние, той бе хванал в мерника агент на Виетконг, който се промъкваше покрай бойната линия, и го беше застрелял с един изстрел — изстрел толкова невероятен, че двама от инженерния корпус дойдоха да измерят разстоянието, просто така, за архивата. Хиляда деветстотин двайсет и седем фута — най-далечният точен изстрел в историята на армията.

След това нещата се бяха развили като в тир — бам, бам, бам по патиците.

А когато се прибра в Тексас, той стана наемник. В Родезия, където печелеше по триста долара на ден плюс дневната издръжка, той се специализира в разпитите и стана експерт в смъртоносното умение да убеждава. Летеше, спуснал пленените черни, завързани за краката, на петстотин фута височина, докато не проговореха, или ги пускаше да паднат, ако мълчаха. Когато две години по-късно се върна, „тате“ повече не посмя да го наругае, даже след като си смени името на Хиндж. Тате се страхуваше.

Реши, че токата е прекалено помпозна. Спетро сигурно знаеше вече всичко, което можеше да се научи за Рей Хиндж. Сложи си по-консервативен колан, провери отново в огледалото как изглежда, и вървейки изправен като сержант от Гвардията на кралицата, отвори своята врата към съседната стая и почука. Миг по-късно Фалмаут отвори откъм неговата страна.

Хиндж беше изненадан от височината на Спетро. Изглеждаше подвижен, беше силно загорял, косата по слепоочията му беше леко посребряла и бе облечен в тъмносин копринен костюм с жилетка и вратовръзка на ивици в сиво и виненочервено.

Фалмаут намери Хиндж точно такъв, какъвто беше очаквал: здрав мъжага с едър кокал, с малки ахатови очи, загрубели ръце и твърда руса коса.

Дай боже наистина да си добър, помисли си Фалмаут. За тази задача ще ми трябва най-добрият.

Хиндж знаеше сценария наизуст и го изрецитира с лекота. Добър артист, това щеше да бъде от полза.

— Извинете ме — каза той провлечено с тексаския си акцент, — мислех, че това е някакъв гардероб.

— Няма нищо.

— Да ви се намира една цигара в повече, а? Свърших ги.

— Разбира се.

Фалмаут му подаде кемъла и я запали. Хиндж дълбоко пое дима и в мига, в който горещината на огънчето мина през тютюна, по дължината й се появи надписът „Спетро“. Хиндж се усмихна и подаде ръка.

— Хиндж — представи се той. — И наистина, удоволствие е за мен, човече.

— Благодаря ви, мистър Хиндж. Наричайте ме Спетро.

— Да, сър.

Фалмаут разтвори вратата до края и Хиндж пристъпи в стаята му. На леглото имаше дипломатическо куфарче.

— Преди малко се разделих с момчетата от завода — обясни Фалмаут. — Има съществено развитие на нещата. Бандата на Рафсалуди се е съгласила на среща днес следобед, за да бъде дискутирано изплащането на откупа. Мислят, че ще преговарят с човек на компанията. В групата, която е отвлякла Лавандър, са били четирима според Гомес — шофьорът, който е карал Лавандър, когато е станало нападението.