— Как ти хрумна тази идея, Майкъл?
— Няма да повярваш, но прочетох за компютъра в „Ню Йорк Таймс“. Първоначално си помислих, че става дума просто за една скъпа играчка. После започнах постепенно да осъзнавам потенциала. Човече, аз мога да се включа в „Ню Йорк Таймс“, „Вашингтон Поуст“, Юнайтед Прес Интернешънъл. Само кажи къде.
— Виж какво, мисля, че Изи действително е страхотен. Но в момента трябва да мисля за други неща.
— Ако се безпокоиш да не изпуснеш Фалмаут, забрави това. Фалмаут ми каза да ти предам писмото, когато и да се появиш. Спомена, че ако ситуацията се промени, той ще се обади и че тогава трябва да изгоря плика. До момента не се е обадил. Ако го направи, ще му кажа, че си на път.
— Какво писмо?
Ротшилд бръкна в едно от отделенията на бюрото, извади голям плик и го подаде на О’Хара.
— Трябва да отидеш до едно туристическо бюро във Форт Лодърдейл — каза небрежно Ротшилд. — Един от туристическите агенти там, жена на име Яскоуиц, знае какво трябва да направи.
О’Хара погледна Ротшилд.
— Ти си го прочел? — попита той възмутено.
Ротшилд се сгуши и се загледа оскърбен в пода.
— Силата на навика — обясни той. — Знам, че е ужасно. Прости ми.
В плика имаше билет до Форт Лодърдейл и листче хартия, на което беше написано: Потърси Керъл Яскоуиц, туристическа агенция „Андерс“, под което бяха написани адреса и телефонния номер на агенцията.
— Не е много щедър на думи, а? — изкоментира Ротшилд.
— Що за въртележка е това? Защо не ми нареди просто да отида в Лодърдейл, а най-напред ме накара да мина оттук?
— Мисля, че го прави, защото има доверие в мен. Тази Яскоуиц е само туристически агент. Той се нуждае от мен като посредник просто за в случай, че нещо се издъни.
— Какво да се издъни?
— Онова, с което двамата сте се захванали. Той не ми обясни нищо, Моряко, каза само, че санкцията срещу теб е вдигната, че очаква да се срещнете и че всичко е много потайно и не бива да става предмет на слухове. Това е, което знам. — Той се наведе към О’Хара с въпросително извита вежди и попита: — Не искаш ли да ми разкажеш?
— Oui — допълни Жоли, — вече седмици наред се опитваме да се досетим за какво става дума.
— Не още — отказа О’Хара.
— Майната му. Любопитството ми ще ме изяде жив вече три месеца, а ти само казваш „Не още“.
— Нямам какво да ти кажа.
— Добре тогава, можеш да излетиш в седем вечерта и ще бъдеш в Маями към десет. Или можеш да останеш тази нощ тук, за да изпразним тази бутилка и да наваксаме пропуснатото през последните две години.
— Аз съм за бутилката — съобщи Жоли и посегна към нея, за да долее чашите.
— Майкъл, долетях от Япония през Бостън дотук за по-малко от три дни и опашката ми се влачи. Разликата във времето ме измъчва. Но напрежението ме побърква и ще остана в това състояние, докато не разбера какво става с Фалмаут, поради което не мога да бъбря празни приказки, докато не го открия. Затова, Жоли, налей още по глътка и направи необходимото самолетът за Маями да излети довечера… с мен на борда.
Когато Хиндж пристигна в хотелската си стая, първата му работа бе да вземе душ, а след него да изсуши косата си със сешоар. После той остана прав и гол пред огледалото. Тялото му беше твърдо и стегнато, жилите му изпъкваха като въжета на мускулите. Погледна белезите си и се усмихна. Колко много ги харесваха жените; те обичаха да прокарват пръсти по твърдите ръбчета на краката, ръцете и от лявата му страна. Можеше да напише цяла книга с лъжите, които беше разказал за тези белези. След малко се върна в спалнята и се облече. Бръкна в чантата, извади широк колан от необработена кожа с голяма златна тока и го вдигна в ръка, сякаш проверяваше тежината му. Токата беше надписана и буквите блестяха със ситните диамантчета, с които бяха изписани:
Асоциация по родео на САЩ
Национален шампион за 1963 г.
Чейен, Уайоминг, 6 януари, 1964 г.
Колко дълъг път беше изминал от Дел Рио, Тексас.
Когато паднеш при обяздване на коне в Западен Тексас през зимата, не боли много, макар под чистата снежна покривка земята да е твърда като тухла. Рано сутрин дъхът на конете излиза все още като плътен бял облак, примесен с неговия, а мекият пухкав сняг омекотява падането, така че не го беше страх от полуделите понита с дълга, още неподстригана козина и див блясък в очите. Да паднеш през зимата, съвсем не е същото, както да паднеш през лятото, когато сушата е опекла напуканата земя в корала, а от прахта конете кихат и поначало са неспокойни от горещината и започват да се борят в мига, в който чуят кожата на седлото да проскърцва. О, как мразеше той лятото.
Читать дальше