Уильям Дил - Хамелеон

Незапалена цигара висеше отдавна забравена в ъгъла на устата му, а във въздуха се долавяше сладкият аромат на марихуана.

— Ще запалиш ли? Правят ги тук, а тревата отглеждат горе, в планината.

— Не разполагам с време, Майкъл. Не мога да си позволя да загубя в несвяст цял ден след твоята цигара.

— Както желаеш, Моряко. Сядай.

Магьосника почна да рови из джобовете на дрипавите си джинси, а после из тези на избелялата си работна риза, търсейки кибрит. Носеше бели ръкавици. Ротшилд винаги беше с бели ръкавици. Не че се притесняваше от факта, че му липсваха двата малки пръста на всяка от ръцете — това не го притесняваше и в най-малка степен. Носеше ги, понеже хората по-малко се притесняваха от дефекта му и обръщаха повече внимание на начина, по който свиреше на пиано, ако не виждаха мястото, където трябваше да се намират липсващите пръсти.

Стаята бе преоборудвана на малък кабинет, в който цареше хаос; имаше бюро, древно полуразпаднало се кресло, чиято кожена тапицерия се бе отпрала и два ръждясали железни стола за посетителите. Във всяка дупка и отвор на бюрото бяха напъхани какви ли не неща. Най-накрая той откри кибрит сред боклуците и запали. Пое дима дълбоко и въздъхна с облекчение.

— Какво правиш в офиса на Гус? — попита О’Хара.

— А-а, това е дълга история. Но за да я скъся, ще ти кажа, че Гус младши умря.

О’Хара бе искрено опечален.

— Да — каза той, — отишъл си е един от големите.

— Голям мъж наистина — съгласи се Ротшилд. — Един ден излезе сам за риба, но не се върна. Открихме го на другия ден точно когато лодката му заобикаляше Саут Спайк. Сърдечен удар. Сигурно се е борил с голямата. Пръчката още беше в гнездото, а тялото му беше привързано за седалката. Каквото и да е било, умрял е, мъчейки се да го изтегли. Рибата, естествено, я нямаше, а куката беше изправена.

— Не мога да измисля по-добър начин за един старец да си отиде — прошепна O’Xapa.

— Както и да е, старият мръсник ми остави всичко, даже и парите си! Можеш ли да повярваш, Моряко? Представяш ли си, остави всичко на мен!

— Голяма отговорност, приятелю.

— Да, вече започнаха да ме притискат за климатичните инсталации. Но казвам на всеки — хей, това го има в завещанието на Гус! Не мога да променя нищо. Доверието му в мен е нещо свещено.

Жоли се върна с бутилката бренди и напълни трите чашки почти до ръба.

— Merci bien — каза O’Xapa.

— Ce n’est rien — отговори малкият мъж и вдигайки чашата си, предложи тост: — A votre santé.

— За деня на последното причастие! — откликна O’Xapa на английски.

— Дявол да го вземе, организирахме на стария Гус изпращане, от което и един цар би се почувствал щастлив — каза Ротшилд. — В завещанието си беше написал, че иска погребение на викинг, както в Beau Geste, ако си спомняш, с Гари Купър, където опожаряват форта, докато Браян Донлийви лежи в краката му.

— Този филм е отпреди да съм се родил — обясни O’Xapa.

— И аз също, но съм го гледал дузина пъти по телевизията. Както и да е, така искаше да си отиде и стария Гус, затова изпратих Кристоф в града, където той хвана едно от помиярчетата, които джафкат по улиците, после наех половин дузина рибарски лодки, натъпкахме ги с бутилки от бара, натоварихме пианото на голямата лодка на Дюпре, качихме всички гости на хотела и се изнесохме отвъд Саут Спайк, а там положихме кучето в краката му и аз запалих шибаната рибарска лодка. Искам да кажа, лодката с тялото на Гус, кучето и всичко в нея. А аз свирих на проклетото пиано и всички се изпонапихме като на китайска Нова година. Беше красиво. Сигурен съм, че Гус е плакал, където и да се е намирал. Защото всички останали плакахме. Лодка за трийсет хиляди долара, Моряко, която ние изгорихме до ватерлинията. Дявол да го вземе, защо не? Все още имам шифровани сметки на всеки остров из шибаните Кариби. До момента събрах над триста хиляди долара, а още не съм опрял до Швейцария. — Магьосника се надвеси над масата и намигна: — Само бог знае какво има в сметката там. — Той се облегна обратно и отпи от брендито: — Както и да е, в момента пред теб е собственикът на това проклето място. Така че, ако не се държиш добре, може да се окаже, че резервацията ти се е загубила.

— Всичко е на път да се промени, Майкъл. Големите вериги хотели вече са разкрили Сейнт Люси.

— Да — потвърди Жоли. — Bonjour, рай.

— По дяволите, те никога няма да дойдат тук. Имам предвид клиентите. Това влиза в задълженията на Жоли — да ги отблъсква. Но точно преди да открият новите хотели, един ден цъфнаха трима типа. От онази разновидност, Моряко, които си ядат ноктите за закуска. Идват те, облягат се на гишето отвън и започват да ми обясняват как ние — ние, забележи! — сме щели да превърнем фоайето, бара и ресторанта в казино, как те щели да го управляват вместо мен, а аз съм щял да получавам цели десет процента. Десет шибани процента, ясно ли ти е? Поглеждам, значи, единия от типовете право в очите и му казвам — О’Хара, ще се гордееш с мен! — казвам му, ей така: „Няма да я бъде!“. Пичът с кривия нос леко се отдръпна, погледна другите двама шегобийци, те поглеждат мен на свой ред и ми хвърлят по една от онези усмивки, които казват ясно: „Може и да ти изглежда като усмивка, но ние ще ти прережем гърлото“, след което Кривия нос пита: „Няма да я бъде, ли?“. Така, недоверчиво. Отговарям му: „Не чу ли, копеле. Няма да я бъде. Н-я-м-а…“ и му го повтарям буква по буква, натривайки му го в носа. За миг атмосферата се нажежава, окей, честно ти казвам, нажежи се. После хвърлям ведрото със студена вода. Казвам им: „Това място тук се използва от ЦРУ. Ако искате да започнете гангстерска война с федералните власти, окей, започвайте да стреляте. Но хазарт тук няма да се играе. Точка. Ясно ли ви е? А сега, довиждане, да ви шибам!“.