Уильям Дил - Хамелеон

— Шибана бърлога — каза тихичко Хиндж на себе си.

Това не беше първото му идване в столицата на Венецуела. Познаваше града добре. Той изпълваше тясна, дълга девет мили долина между Авила — шестстотин и петдесет фута висок масив на север и полите на планините Корд дел Мария на юг. Отвъд Корд дел Мария, още по на юг, нямаше нищо особено освен джунгла, пак джунгла и така до Бразилия. Възвишенията на Корд дел Мария винаги впечатляваха Хиндж като un poco loco — налудничаво място. Може би „шизофренично“ би била по-точна дума. На западните склонове се намираха едни от най-лошите бедняшки квартали на света, така наречените ранчитос — хиляди колиби и кирпичени къщурки, скупчени заедно в мизерията, докато на изток се намираха фантастичните имения на богаташите и хората на властта, осеяни със скъпи домове, плувни басейни и частни клубове — еквивалента на Бевърли Хилс за Каракас.

Между тях се простираше централната част на града, „шибаната бърлога“ според Хиндж, забогатял от петрола, разраснал се прекалено бързо, който въпреки извисяващите се небостъргачи от стъкло и стомана, страдаше от същите болести, както и повечето процъфтяващи от конюнктурата градове. Беше презастроен, пренаселен, презамърсен, имаше ужасна телефонна мрежа, изпитваше недостиг на вода, изнемогваше от недобросъвестността на боклукчиите, гърчеше се от най-тежките задръствания на коли и беше жертва на най-грозните проститутки на света.

Но вечер блестеше като витрина на „Тифани“.

Хиндж избърса потта от челото си и се опита да игнорира неудобствата.

Дявол да го вземе, та той можеше да е и в Йоханесбург.

Шибана бърлога, при това на квадрат.

Опита се да помисли за задачата. Някъде там, сред трите милиона жители, в кошмара на централната част или сред нищетата на ранчитос , се намираше бедния, стар Лавандър, като грешник сред молещи се, с тази разлика, че именно молещите се трябваше да потърсят спасение за душите си. Добре, помисли Хиндж, ако аз и Спетро не го измъкнем, значи просто не може да бъде измъкнат.

Бяха настанени в най-добрата част на града. Благодаря ти, Куил, поне за това. Всичко беше първокласно. Хиндж се регистрира и взе ключа за стаята си. Отказа помощта на пиколото. Целият му багаж се състоеше от пътна чанта, изработена от черна коприна за парашут. Стаята се намираше на четвъртия етаж.

Добре. Хиндж не обичаше да е прекалено на високо. Веднъж в Банкок беше попаднал на пожар в хотел и оттогава страхът му от подобно бедствие беше параноичен. Асансьорът го изкачи бързо до етажа. Стаята беше голяма, пищно обзаведена и с чудесен изглед към телеферико — лифт от швейцарски тип, който превозваше богаташите от едната страна на склоновете на Авила до другата, където на дванайсет мили на север се намираше Карибско море.

Остави чантата си на бюрото, отвори я, извади чисто бельо, риза, чорапи и панталони в цвят каки. Усещаше някаква тревога да циркулира по нервните му пътища. Беше се настроил вече за задачата, но изпитваше особена възбуда от факта, че партньорът му се намира в съседната стая. След цели десет години в този бизнес, най-сетне щеше да се запознае с il Spettro — Фантома — според легендите най-опитния убиец и човек, който едва ли не може да те порази само със сърдит поглед.

По същото време, когато Хиндж пътуваше към хотела в Каракас, О’Хара спря с колата си пред входа на разкошния стар хотел в Сейнт Луцифер.

„Льо Гран Густавсен“ беше построен на склона на хълм, извисяващ се над Бон Тер, и от него се откриваше изглед към лазурносиньото Карибско море. Високи палмови дървета се издигаха по протежение на кораловата улица, водеща към главния вход. Нищо тук не се бе променило от последното идване на О’Хара. Винаги, когато се приближаваше към входа, О’Хара се чувстваше така, сякаш е бил загубен някъде из времето. Обширният четириетажен девствено бял викториански хотел представляваше може би най-елегантния пищно натруфен замък на света. Беше отрупан със заврънкулки, филиграни и арки от ковано желязо; широки балкони минаваха по периферията на втория и трети етаж; самата сграда беше оградена от високи папрати и палми. Главният етаж на хотела беше всъщност втория. Най-долният етаж — някога използван като мазе и изба за вина, беше превърнат в нещо подобно на мини международен базар. Зад френските врати бяха дискретно разположени магазини за сувенири със стока от Англия, Испания и Далечния изток. Един известен френски коафьор разполагаше с малък салон. На щанда за вестници имаше периодични издания от почти всяка страна по света, включително Русия. Пред входа на хотела тихо бълбукаше фонтан, от двете страни на който се виеха ескалатори, извеждащи към първия етаж и главния вход.