Уильям Дил - Хамелеон

Кръв имаше единствено върху единия си крачол. Това поне беше добре.

Остана в сянката, вървейки много бавно, без да откъсва очи от униформените войници, които стояха до караулката.

— Казвам ти, Страйкър, това бяха изстрели — изрече единия от тях, — най-малкото вторият беше.

— А-ах, ти чуваш изстрели и в съня си, Финч — каза онзи на име Страйкър.

Тони вървеше към двамата войници, чиито силуети се виждаха на фона на светлината в караулката. В бъдеще, мислеше си той, докато вървеше в тъмнината към тях, трябваше да се опитва да помисли за всичко, което можеше да излезе от контрол. Трябваше да има повече от един план.

Тони достигна до бодливата ограда, изтеглена върху тротоара. Войниците още не го бяха видели, съсредоточени върху опитите да настроят радиостанцията, но от нея продължаваше да се дочува само пращене.

Той опря крак върху бодливата тел и натисна, докато не усети, че единия от острите върхове се забива в крака му. Отри крака си странично и телта се забоде в плътта му. Изкрещя от болка, без да се преструва.

Войникът на име Страйкър се обърна и светна с фенерче в лицето на Тони.

— Помогнете ми, моля ви! Нараних се — проплака той.

— Исусе Христе! — извика Страйкър и изтича към Тони.

— Много лошо си се одрал, синко — каза той, наблюдавайки как кръвта блика под разкъсания крачол на панталона на Тони. — Не видя ли телта?

— Бързах. Играхме до късно. А сега съвсем я наредих. Закъснях за вечеря, а и панталоните ми са скъсани. Чичо ще ме пребие.

— Хей, Финч, я дай аптечката. Нашият шампион по футбол се е убол на телта.

Финч удряше радиостанцията с юмрук, опитвайки се да изчисти шума.

— Питам се какво ли, по дяволите, става там горе? — каза той. После погледна крака на Тони. — Божичко, синко, ти наистина си ранен. Почакай малко, в аптечката има йод и бинт. Наистина ли не мислиш, че това бяха изстрели, Страйкър?

— Будалках се с шибаното радио, Финч, как бих могъл да чуя? — отговори му другият. — Стискай зъби, синко, сега наистина ще те заболи. — Той поля разкъсаната дупка в крачола на Тони с йод и после превърза крака му.

Телефонът в караулката иззвъня и Финч вдигна слушалката.

— Какво… Какво? Боже, наистина ли е убит? Не, тук никой не е минавал от половин час… само един ученик, когото познаваме, преди малко си разпори крака на оградата. Точно така. Затваряме улицата, макар че в момента никой не се движи по нея — и той сложи слушалката обратно на вилката. — Няма да повярваш на това, Страйкър. Някой току-що е пръснал главата на полковника. На две преки оттук, при скалите. Трябва да затворим улицата. Казах ти, че чух изстрели.

Тони изкриви лице и се насили да пусне няколко сълзи.

— О-о-оу! — изстена той.

— Далече ли живееш? — попита го Финч.

— През две преки, на „Мълфлауър“.

— Ще можеш ли да ходиш на този крак?

— Мисля, че ще мога. — Той опита. Раната го изгаряше, но можеше да стъпва на крака си. — Ще се оправя. Благодаря ви за помощта.

— Внимавай къде вървиш, момче. Тази вечер ще имаме неприятности. Прибирай се колкото можеш по-бързо.

— Да, сър — и той закуцука в тъмнината, докато Страйкър и Финч започнаха да изтеглят заграждението от бодлива тел напряко на улицата.

Когато стана на осемнайсет години, завършвайки гимназия и спечелвайки стипендия за Оксфорд, Тони беше овладял професията си добре. Да вземе със себе си пистолета в Англия би било глупаво. Освен това Фалмаут повече не изпитваше гняв. Единственото, което си спомняше от убийството на Флъдуел, беше задоволство от това, че е отмъстил, но с течение на времето идеята да отмъщава ставаше все по-маловажна за него. Отмъщението прерасна във възбуда. Вече самото убийство го караше да се чувства добре, може би по същия начин, по който се чувства добре нападателят след отбелязването на гол. Истината беше в това, което правеше, а той го правеше без угризения на съвестта, без да влага чувства и го правеше наистина много добре. При това сам.

В деня, преди да замине, той излезе с колелото си на брега и хвърли своя „Уебли“ колкото можа по-надалече в океана. Той бе изиграл ролята си. За четири години Тони беше убил девет души. Двама от тях англичани, а останалите информатори. Само една беше жена.

В Оксфорд Фалмаут се изяви отлично и по причини, известни само на него, след получаването на научна степен, постъпи в британската Сикрет Сървис. Никъде не се намериха компрометиращи данни за миналото му и МИ6 с удоволствие го приеха в редиците си. Никога повече не се върна в Ирландия.