Уильям Дил - Хамелеон

Набра номера.

— Да? — чу се глас.

— Докладвам.

— Парола?

— Спетро.

— Класификация?

— Т-1.

— Проверка на гласа.

— „Джек побързай, Джек поспри, Джек…“

— Личен код?

— 730-037-370.

— Имате разрешение за връзка. Контакт?

— Куил.

— Свързваме ви.

Изчака няколко секунди и чу в слушалката познатия му глас:

— Куил.

— Фалмаут.

— Чист ли е телефонът ти?

— Да, обаждам се от автомат.

— Чудесно. Доволен съм, че ми позвъни. Имам нещо за теб. Работата е малко мръсна, но парите са добри.

— Да?

— Рафсалуди са отвлекли един консултант от „Сънсет Ойл“ в Каракас. Искат два милиона до вдругиден. Обектът се казва Ейвъри Лавандър. Искаме да бъде върнат цял.

— Имаш ли предвид някакъв план?

— Да. Вариант на алжирската размяна.

— Това налага предварителна среща лице в лице.

— По отношение на това сме късметлии. Менажерът на завода е организирал среща между Рафсалуди и представител на завода за утре в два часа. Доста са безочливи, но са и малко глупави. Ще разполагаме с доста време, за да отидем там и да се организираме.

— Хм.

— Ясно ли ти е за какво става дума?

— Да. Става дума за работа в екип.

— Точно така. Но само от двама души. Разбирам, че предпочиташ да работиш сам, но от друга страна, ще…

За Фалмаут гласът на Куил сякаш заглъхна. Той вече разглеждаше вариантите, с които разполагаше. Най-лошото, което можеше да направи, бе да отклони крайно спешна задача точно в този момент. Но той почувства как някаква студена тръпка минава през тялото му, за да спре в стомаха. Като че ли беше глътнал ледено кубче. Моментът едва ли можеше да бъде по-неподходящ. И на всичко отгоре, работа в екип. Неговата репутация бе на човек, който работи соло. Беше се научил още преди години да разчита само на себе си…

В покрайнините на Нютънеби, на шест или седем мили североизточно от Белфаст, мрачните къщи сякаш се простират като отразени от огледало в безкрайността. Подредени по чакълените улици, тези неприветливи домове са покрити със сив промишлен прах, който отдавна бе скрил истинския им цвят. Един от най-ранните спомени на Тони Фалмаут беше, че неговият дом, както и всички съседни къщи в тази еднообразна безкрайност, изглеждат като че ли непрекъснато се белят. Мръсната боя висеше на люспи от рамките на прозорците, вратите и от оградите, сякаш някаква мъртва кожа се отделяше от едно мъртво тяло. В юношеските си кошмари той често сънуваше как започва да вали и как тези люспи набъбват и къщите започват да се топят, а каналите по предизвикващите клаустрофобия улици започват да преливат от плътна сива лепкава маса и Тони започваше да тича по тротоара, опитвайки се да намери своя дом в тази разтопена река от сива слуз. В този миг обикновено се събуждаше.

Когато стана на десет години, Тони Фалмаут вече беше започнал да овладява тази криза на самоличността. Трябваше да благодари на чичо Джери за това. Чичо Джери беше друг незаличим спомен от детството му, но за разлика от първия, този спомен беше приятен. Чичо Джери беше жилав, грубовато говорещ мъж с вечно усмихнатата физиономия на чеширска котка и винаги си тананикаше някаква простичка мелодия. Беше толкова грозен, че изглеждаше хубав: имаше огромен, покрит с брадавици нос и ръце, толкова огромни, че в тях спокойно се скриваше халбата с бира.

Джери Девлин, брат на майка му, изслуша сънищата му, разбра за страховете му и поговори с него. Никой друг не го направи. Баща му, Емет, смазан под тежестта на грижите за семейството и работата си, орисан да изживее живота си в потискаща анонимност, имаше много малко неща, които си струваше да сподели с останалите. Всяка вечер той сядаше на пинта 23 23 Английска мярка за вместимост, равняваща се на малко над половин литър. — Бел.пр. или две бира, загледан през прозореца към онова единствено място в бедняшкия квартал, където се виждаше късче от океана. Една нощ, когато Тони беше на девет години, той стана от стола и тръгна по посока на погледа си — през вратата и надолу по чакълената улица, изчезвайки в мъглата, за да не се върне никога повече.

Кризата, която надвисна в резултат от бягството на Емет Фалмаут, беше предотвратена от чичо Джери и чичо Мартин. Тони беше много умно дете и затова бе решено той да продължи с училището, а Джери и Мартин щяха да се грижат на масата да има нещо за ядене, наемът да бъде платен и някой да държи детето под око.

Но бремето си остана. Той го бе наблюдавал как прегъва баща му, докато не се прегърби съвсем. А сега ставаше свидетел как мачка и майка му, как бръчките по лицето й се множат като вълни от камък, хвърлен във водата, как цветът напуска косата й и живота избледнява в очите й, докато една сутрин тя повече не можа да стане от леглото. След един месец давене в собствените си храчки, тя просто угасна.