Уильям Дил - Хамелеон

Между необитаемата къща и собствения му дом имаше малка караулка и когато станеше нещо, войниците в нея спускаха оплетена в бодлива тел бариера напреки на улицата. Тони имаше на своя страна младостта. Макар и на четиринайсет години, той все още беше дребничък. Когато се прибираше, той минаваше през пустия дом, излизаше през вратата на мазето, прекосяваше улицата и продължаваше скрит в сенките близо до къщите, докато не стигнеше до караулката. Тази практика в началото стряскаше часовите, но с течение на времето те свикнаха с него.

Един понеделник, в началото на пролетта, той зареди своя „Уебли“ и го зави обратно във все същия омазнен жълт парцал. Извади един картоф от панера, проби дупка с диаметър около три четвърти от инча през центъра му и сложи пистолета и картофа на дъното на брезентовата си раница, покривайки ги с учебници и обяда си. След училище остана както обикновено да играе мач на улицата до сградата на патрула. Раницата стоя пред погледите на всички цели два часа. В пет и половина вече стана прекалено тъмно, за да играят. Той каза довиждане на приятелите си и се отправи директно към изоставения дом на безименната уличка. Извади пакета, разопакова го, хвана пистолета за дръжката и усети как неговата енергия преминава като електрически ток в ръката му. Извади и картофа. На този номер го беше научил Джери.

— Става за един изстрел — беше му обяснил Джери. — По този начин пистолетът ще гръмне като въздушен. Но онзи, когото улучиш, ще умре с картофена каша, размазана по муцуната си. — И се беше изсмял.

Тони забоде картофа около цевта на пистолета. И зачака в тъмнината в компанията на плъховете. Не чувстваше страх, а само опияняваща възбуда.

Полковникът навлезе в безименната уличка, подсвирквайки си нещо. Вървеше с маршовата си походка, наперен и арогантен, вдигнал високо брадичка. Тони излезе от входа, оставайки близко до къщата. Бавно се отправи срещу полковника.

Беше на десет фута от него, когато онзи го забеляза.

— Хей! — каза той. — Стресна ме бе, момче. Я ела насам да те разгледам.

Тони вдигна поглед към полковника и внезапно осъзна, че не вижда тънките му устни, нито дългия му арогантен нос, нито присвитите студени очи. Виждаше пред себе си лицето на своя баща. Той излезе от сенките, вдигна пистолета с изпъната ръка и натисна спусъка.

Картофът заглуши изстрела.

Чу се леко „пуф“.

Картофът се разпадна и куршумът се заби в лицето на полковника, точно над лявото му око, отнасяйки част от черепа. Парчета от картофа се забиха върху шокираното лице. Силата на изстрела го извъртя наполовина и той залитна странично, после краката му се подгънаха, но той не падна. Запази равновесие и се обърна отново към Тони. Лявата страна на лицето му беше обезобразена. Окото беше избито от кухината. Струйки кръв се стичаха по куртката. Здравото му око гледаше с недоумение Тони. Той направи една нестабилна крачка и рухна на колене.

Някакъв прозорец се отвори в горната част на уличката.

— Кой е там? Какво става? — извика гласът на невидим човек.

Тони се хвърли обратно в сенките и впери поглед в посоката на гласа. Някаква врата се отвори и сноп жълта светлина разсече тъмнината.

Тони се обърна към празната къща и в този миг сърцето му спря да бие. Някой го беше сграбчил за глезена. Той се обърна и видя, че полковникът е вкопчил едната си ръка в крака му и го гледа със здравото си око. Другата му ръка се опитваше да напипа кобура. Крачолът на Тони бе оплескан с кръв. Полковникът се опитваше да каже нещо, да изкрещи, но в устата му се чуваше някакво кърваво гъргорене.

Тони опита да се отскубне. Той изтегли полковника на няколко фута в посока към къщата, но офицерът беше хванал крака му в мъртва хватка. Вече бе напипал дръжката на пистолета в кобура. Тони насочи своя пистолет на инч от челото му и стреля пак. Челото на Флъдуел експлодира. Парчета от черепа му и пръски кръв посипаха лицето на Тони. Полковникът се обърна по гръб, давейки се в кръвта си, а миг по-късно в гърлото му се разнесе някакъв вибриращ звук.

Тони се хвърли във входа на пустата къща, обви пистолета в парцала и го напъха под учебниците. Извади носната си кърпичка и изтри лицето си, докато тичаше надолу по стълбите към мазето. Чу стъпки по улицата над главата си, но продължи да тича и да се бърше. Когато стигна задната врата, се спря. Напъха кърпичката при пистолета и предпазливо излезе на тъмната улица. Беше безлюдна. Бързо прекоси на другата страна, където сянката беше по-плътна и се отправи към поста. Виждаше добре двамата часови в малката караулка по средата на улицата. Улицата беше отворена. Преградата от бодлива тел беше изтеглена на тротоара. Войниците като че ли се занимаваха с радиото. Пращенето, разнасящо се от него, се чуваше все по-отчетливо.