Уильям Дил - Хамелеон

Хотелът беше построен като инвестиция от норвежкия корабостроител Олаф Густавсен през 1892 година. След три отегчителни съпруги и девет деца, накрая старият Гус реши да плюе на всичко и се усамоти в островния си замък, където се ожени за местна хубавица, която му роди син, умирайки при раждането. Гус приветстваше имигрантите, наемниците, журналистите, описващи туристически забележителности; изморените стари шпиони, изпратени тук за последна задача, както и всички останали, които можеха да му предложат някоя интересна история. С течение на годините той, макар и неохотно, се беше примирил с канализацията, водата и електричеството. Синът му, малкият Гус, който прекарваше повечето от времето си в риболов, продължи традицията на безвкусна елегантност, но никога не допусна поставянето на климатични инсталации или телефони по стаите. Съобщенията бяха приемани от който се случеше на телефона на рецепцията и можеше да бъдат, както и да не бъдат, предадени на лицето, за което се отнасяха. Външно погледнато, нищо не се бе променило от 1892 година досега, с изключение на поредния слой бяла боя по стените. Единственият повей на модерните времена беше малкият неонов надпис покрай пътя за хотела, на който пишеше:

LE GRAND GUSTAVSEN HOTEL

Представя

ШЕСТОПРЪСТИЯ РОТШИЛД

МАГЬОСНИКА НА КЛАВИШИТЕ

ПРЕДСТАВЛЕНИЯ ВСЯКА ВЕЧЕР

Магьосника вероятно беше подкупил стария мръсник, за да се съгласи да постави тази табела.

На входа стоеше грамаден негър, облечен в бяла риза с къси ръкави и черни панталони.

— Bonjour, monsieur — каза той и взе куфара на О’Хара.

— Bonjour — отговори O’Xapa. — Merci.

Мястото си бе останало все така живописно. Докато оправяше сметката с шофьора на таксито, появиха се двама мъже. Бяха набити ниски негри, всеки килнал сламена шапка над ухо, с по един боен петел в ръка. Зад тях, гълтач на огън, очевиден аматьор, мушкаше и вадеше пламтящ факел в устата си.

— Excusez-moi, monsieur, s’il vous plait — каза единият от негрите с бойните петли, поздрави със сваляне на шапката и се усмихна достатъчно широко, за да се види златният зъб отстрани в устата му. — Parlez-vous francais? Habla Usted Espanol? Speak English?

— Je suis americain — отговори О’Хара.

— А, мосю! Вие имате привилегията да се срещнете с най-великия coq на островите. Този приятел веднъж изкълва цял тигър до смърт.

Петелът явно беше виждал и по-добри времена. Гребенът му беше изкълван и разкъсан и освен това имаше само един крак.

— Merde! — възкликна спътникът му. — Една сляпа престаряла кокошка веднъж му изкълва крака. — Той вдигна своя петел високо във въздуха: — Този момък веднъж уби орел по време на полет.

— Ха! Какви лъжи! Мосю, десет долара americain и ние ще решим спора пред вас в този момент — каза човекът с еднокраката птица.

— Друг път — извика О’Хара през гръб, следвайки портиера по стълбите към централното фоайе.

Двамата местни жители не се обезсърчиха.

— Je m’appelle Toledo. Donnez-moi de vos nouvelles! — извика собственикът на еднокракия петел след него… „Казвам се Толедо. Обадете ми се!“… и всички се засмяха.

Двойната френска врата водеше към необятно помещение, което изпълняваше функциите на фоайе, бар, чакалня, ресторант и рецепция. Веднага зад вратата имаше огромно бюро, отрупано с писма, сметки, телеграми, съобщения и един античен френски телефон. Старомодната книга за регистрация на хотела лежеше отворена в единия ъгъл. Дървеният плот на бара, излъскан от времето, се намираше отляво. Дългата двайсет фута цинкова ламарина, с която беше обкован тавана, навремето бе украсявала главната зала на френска кръчма, докато Густавсен не я беше спечелил от собственика й на бакара, за да я докара на острова с цената на огромни разноски. Един собственик на ранчо от Монтана беше дал на стареца месингова плоча, когато ламарината бе пристигнала. Плочата беше монтирана в единия край на бара и на нея пишеше: „Честно спечелена на хазартна игра между стария Густавсен и Жерар Тиран в Париж на 4 декември 1924“.

Отдясно на бюрото се намираше ресторантът, който не представляваше нищо повече от няколко маси с плетени столове, но храната се приготвяше от местен младеж, обучен на кулинария от предишния главен готвач, великия Газеран. Дори само храната си заслужаваше екскурзията до острова.

Самата стая беше колекция от редки и странни предмети и неща, оставени, дарени или разменени на бара срещу пиене: самолетно витло, закрепено в центъра на тавана, ветроупорни фенери с най-различни форми и размери, огромна котва, непомръдната от мястото си в единия от ъглите вече трийсет и четири години, съд за изстудяване на вино, даден на Густавсен уж лично от Хемингуей, австралийска шапка за ходене из джунглата, духало и няколко стрели, за които легендата говореше, че били оставени от някакъв пигмей в летен костюм от американски плат. Имаше няколко фотографии с автографи на борци, боксьори и музиканти, които висяха под ъгъл по стените, а голяма морска риба висеше препарирана над пианото. В стаята цареше полумрак и беше приятно хладно, а въздухът се раздвижваше благодарение на пропелерите по тавана.