Уильям Дил - Хамелеон

— Tiens, voilla le Marin! Bonjour, bonjour, mon ami — извика някой на бара и O’Xapa напрегна зрение, за да види, че съдията Жоликьор се приближава в тъмнината към него.

Съдията Жоликьор спря на няколко фута от О’Хара и застина за миг, сякаш се наслаждаваше на камина.

— Alors! — каза той. — Не си мръднал. Явно изгнанието ти е понесло добре.

Беше дребен жилав мъж, всеки инч от когото беше наситен с елегантност. Облечен бе в бял ленен костюм с жилетка, носеше вратовръзка в сигнално червен цвят и беше забол кървавочервен карамфил на ревера си. Ботушите му бяха от черна английска кожа, а бастунът му бе инкрустиран с емайл и завършваше с изработена на ръка дръжка във формата на лебед, обкована със злато. Къдравата му черна коса бе сресана назад, а когато заговореше с културния си отработен глас, правеше това на префинен креолски, макар от време на време да преминаваше за по-голям ефект на френски, който използваше като учен. Жоликьор бе хаитянин, напуснал страната си, преследван по петите от Тонтон-ите — зловещата тайна полиция на Папа Док. Какво точно беше направил, за да си навлече омразата на диктатора, оставаше загадка. Жоли, както той предпочиташе да го наричат, никога не обсъждаше миналото. Но се говореше, че е пристигнал на Сейнт Луцифер с двеста стодоларови златни соверена, скрити в кухия му бастун и незабавно бил изработил младия Гус да го приеме като официален посланик на добрата воля. За Гус беше изгодно Жоли да се навърта наоколо. Той придаваше на хотела му класа.

— Така е — каза O’Xapa. — Но и ти, Жоли, ти също никога не си изглеждал по-процъфтяващ. Как вървят нещата?

— Няма да повярваш. Благодарение на новите хотели почти не ми остава време за мен самия. Merci, merci, Monsieur Хилтън, Шератон, както и вие, Мистър Домакин. — Той изпрати въздушна целувка в неопределена посока. — Трябваше да създадем трето вуду шоу, просто за да отговорим на желанията на туристите.

— На този остров няма вуду 24 24 Ритуален магьоснически обред, свързан с жертвоприношение, произхождащ от Хаити, но разпространил се и из някои страни на Централна Америка и Африка. — Бел.пр. ?

— Вече има, Marin. До момента съм повикал осемнайсет семейства от Порт-о-Пренс. Само от бакшишите изкарват за една нощ повече, отколкото правят за година в Хаити.

— Сега разбирам, че номерът с петлите на входа е също твоя идея.

— Oui. Видя ли и гълтача на огън? Той добавя особен колорит към схватката на петлите.

— Знаеш ли, ще трябва да купиш на единия от хората си нов петел. Онзи еднокракият не изглежда достоен дори да бъде изяден.

— Ей, Моряко, ти не знаеш какъв гаден характер има тази птица. Помисли сам, ти нямаше ли да си гаден, ако беше грозен и трябваше да подскачаш на един крак, за да се запазиш да не ти изкълват мозъка? Certainement това е световният шампион между еднокраките coq.

— Трябва да ти призная, Жоли, че измежду всички изобретателни хора, които съм виждал през живота си, ти си най-находчивият. Ти си просто кралят на всички обаятелни мошеници.

Лицето на Жоли грейна. В кафявите му очи проблесна благодарност.

— O’Xapa, ти си истински cavalier — и той се поклони с изящество.

— Кажи ми сега, къде е le Sorcier? — осведоми се O’Xapa.

— Чака те. Venez avec moi.

Жоли го поведе към вътрешността на хотела, покрай бара и по един къс коридор. После енергично почука на една от вратите с бастуна си.

Приглушен глас зад вратата избоботи:

— Боже господи, Жоликьор, влез и пощади проклетата ми врата.

Жоли пристъпи в стаята пръв и с апломб обяви:

— За мен е удоволствие да обявя пристигането на le Marin, Моряка, който изостави изгнаничеството си.

— Страшна работа — изкоментира Ротшилд.

После човекът, когото наричаха le Sorcier, скочи и прегърна с двете си ръце О’Хара.

— Жоли — нареди той, — иди на бара и им кажи да донесат най-добрата бутилка „Наполеон“, която имат, с две чаши.

— Дали чух „Моля“? — попита Жоли оскърбено.

— S’il vous plait, да те шибам — допълни Ротшилд.

— И само две чаши?

— Окей, Жоли, нека са три.

— Tout de suite — каза дребничкият мъж и излезе бързо.

— Боже, Моряко, изглеждаш по-добре, отколкото последния път, когато се видяхме. Изглежда бягането за спасяване на кожата ти се отразява добре.

Времето и островите бяха променили акцента му, но той все още отчетливо си беше от Източен Манхатън. Магьосника бе строен мъж, висок почти колкото O’Xapa, с плътен слънчев загар, високи скули и твърда, решителна челюст. В очите му постоянно имаше удивление, а ъгълчетата на устата му бяха готови всеки миг да се разтегнат в усмивка, което той често правеше. Това отразяваше начина, по който той гледаше на живота. За Ротшилд животът представляваше шега, която чакаше да убоде с последната си реплика, а на света той гледаше като на лудница, пълна с френетично боричкащи се безнадеждно умопомрачени.