Уильям Дил - Хамелеон

Мъжът беше облечен в тъмносини плувки и жълто найлоново яке с отворена яка, издуто от вятъра. Болезнено пристъпвайки, той мина през издължените сенки, хвърляни по белия пясък от слънцето, което все още не се беше издигнало високо над хоризонта, а жената, игнорирайки физическия му дефект, вървеше редом с него. Тя го придружи до момента, когато той навлезе сред разбиващите се вълни; там спря и зачака. Той пристъпи с клатещата си походка в морето, докато водата не стигна до коленете му. Обърна се, запазвайки мъчително равновесие, хвърли й щеките, съблече якето, хвърли и него през рамо назад, след това се отпусна сред вълните и започна да плува. Мощните му ръце го пренесоха над линията на прибоя в по-спокойни води и тогава той яко загреба, без да намалява темпото, докато не се озова на петдесетина ярда от спуснатата стълба на яхтата. Вдигна острия си поглед под рунтавите вежди към палубата и като продължаваше да гребе в тази посока, извика:

— Ахой там, това да не е лейтенант О’Хара?

— Точно така, сър — извика О’Хара в отговор.

— Отлично. Аз съм Чарлс Гордън Хауи. За мен е удоволствие да се запознаем.

— Благодаря ви. Удоволствието е мое. Яхтата е чудесна.

— Как е рамото?

— Чудесно. Все още не мога да го раздвижа както трябва.

Хауи говореше на подчертан бостънски акцент, примесен с ирландски изговор, от който думите се получаваха като отсечени, а звуците „о“ се чуваха като провлечено „а“.

— Е, и това е добре. Ще се присъедините ли към мен, сър? Каква е температурата на водата, мистър Кармоди?

— Петдесет и осем градуса, сър. Четиринайсет и половина по Целзий.

— Ъ-ъ… благодаря — отвърна О’Хара. — Мисля, че ще почакам, докато рамото ми се оправи напълно.

— И водата се постопли, нали? — изсмя се Хауи с груб смях, запазен от годините в армията. — Имам колиба на плажа, ей там горе, на хълма. Идвам тук всеки май и оставам до септември. На трийсет минути с хеликоптер от центъра на Бостън. И започвам всяка сутрин с плуване в морето.

Хауи направи още десетина загребвания, които го доближиха до яхтата, изтегли се с лекота по стълбата, без да стъпва с крака, само на ръце, чийто мускули преливаха на мощни буци. Помощник-капитанът, Кармоди, го чакаше с приготвена инвалидна количка с електрическо задвижване, метнал през ръка яке. Когато стигна до палубата, Хауи извъртя тяло и тежко се отпусна в количката. Избърса се с кърпа и покри краката си с вълнено одеяло.

— Добре дошли на борда, сър — каза той накрая и протегна ръка на О’Хара.

Усещането беше като от ръкостискане с машината за мачкане на коли в автомобилно гробище.

Стюардът, младеж с нездрав външен вид, обут в сини панталони и бяло колосано сако, върху джоба на което имаше бродиран син делфин, се обърна към О’Хара:

— Как предпочитате кафето, сър?

— Без захар и сметана, с малко бренди, ако обичате.

— Слушам, сър. За вас както обикновено ли, капитане? — попита той Хауи.

— Силен чай с малко водка. Прави го по-малко стипчив, нали знаете — обясни той на О’Хара. — И моля ви закуската след петнайсет минути, мистър Ломакс. — После отново се обърна към О’Хара: — Млада треска с бъркани яйца. Надявам се, лейтенант, че треската е между любимите ви блюда?

— Да, благодаря. Но предпочитам да ме наричате просто О’Хара, ако не възразявате. Вече шест години изминаха откакто се уволних от военноморските сили.

— Вие сте си заслужили ранга, за бога, сър. Гордейте се с него.

— Уволних се, мистър Хауи.

— Но напуснахте с чест, лейтенант. Аз съм голям привърженик на титлите, сър. На борда на този кораб ние се отнасяме с уважение към тях.

Стюардът се върна с питиетата.

— Засега само това, докато не вземем душ и не се преоблечем. Ще говорим на закуска, лейтенант.

Месинговата табела на вратата, водеща за каюткомпанията, идентифицираше яхтата по следния начин:

о-в Каталина, Калифорния

Пусната на вода: 9 октомври 1921

Собственик: Едуард Л. Доъни

Баронът, мошеник Едуард Доъни? — запита се О’Хара.

Разбира се, глупчо, кой друг, освен Едуард Доъни би могъл да си позволи подобно корито?

Осемнайсетчленен екипаж. Достатъчно място за царско прекарване на четирийсет. Възможност да преспят шейсет, ако се наложи, макар да не е ясно какво точно би могла да означава думата „наложи“ за човек като Хауи.

Столовата, както всичко останало на яхтата, създаваше впечатление за музей: месингови илюминатори и блестящи полилеи, като че ли извадени от златно съкровище на инките; тежка махагонова ламперия, потъмняла допълнително с времето, под, който отправяше предизвикателство към желаещите да го излъскат. Сребърни прибори за храна, елегантни като останалите неща на борда, антични и съпротивляващи се на опита да се прецени колко биха могли да струват. Стени, покрити с фотографии, поставени в месингови рамки и изобразяващи Хауи с почти всеки, който човек би могъл да си помисли, с изключение на Бог. Повечето от тях, направени през трийсетте и четирийсетте години и запечатали един много по-млад и по-строен Хауи.