Уильям Дил - Хамелеон

Самуши, когото О’Хара наричаше Сами, също се бе отнесъл в началото с неприязън към О’Хара. На Сами му се струваше оскърбително, че Токенруи сан — собственият му дядо — бе прикрепил внука си към русокосия Кацуо със задачата да бъде подготвен за хигару-даши . Но младият ученик бързо бе разбрал, че това решение е акт на любов, защото О’Хара не само имаше класическа подготовка, но и се оказа превъзходен учител. Именно О’Хара откри, че Сами има забележителни рефлекси и пак той създаде цяла серия движения, приспособени да използват в максимална степен бързината му. И пак О’Хара измисли изтощителните упражнения, които изградиха Сами физически, така че да може да се справи с изпитанията на хигару-даши — упражнения, толкова болезнени, че в първите дни на подготовката си Сами често завършваше последните два-три часа със сълзи, стичащи се по бузите му.

Разбира се, беше немислимо да се откаже. Подобна постъпка не само би опозорила него и самия Токенруи сан, но също сестра му и дори О’Хара. Освен това О’Хара, който сам се подготвяше за мистичното пътуване до седмото ниво, се придържаше към дневен ритуал, който бе не по-малко изтощителен. Презрението на Сами се изпари и на негово място първоначално дойде уважението, а после и любовта. И когато О’Хара стана шичи , а Сами бе посветен в хигару-даши , те бяха като братя.

Когато О’Хара замина, за да изпълни задълженията си към своя баща, това причини болка на всички, но за Тана беше направо агония. Тя се чувстваше дълбоко наранена, но болката й не можеше нито да бъде изплакана, нито облекчена с викове на мъка. Тя я изтезаваше, загнездила се в гърдите и гърлото й. Тогава бе само на четиринайсет, но можеше да осъзнае, че дълбочината на чувствата й е много по-различна от силното приятелство, от онази почти семейна връзка, която се бе създала между О’Хара, брат й и дядо й.

Тана беше влюбена в О’Хара, но годините минаваха, а тя не казваше на никого, дори и на Кимура. И през следващите седем години, през които тя израсна като изумително красива жена, умна, но дистанцирана от останалите, тя не спря да мисли за Кацуо всеки ден. Искаше да го забрави, опитваше се да го забрави, но напразно. Младежи от Киото се надпреварваха да я ухажват, но тя отблъсна всички. И накрая каза на Токенруи сан за своята трагедия.

„Човек не може да забрави, защото самото опитване поддържа спомена жив“ — каза й Кимура.

По-късно тя отиде в храма и помоли боговете да й помогнат да се отърси от любовта си към Кацуо.

И какво направиха боговете?

Изпратиха й го обратно.

Понякога наистина е трудно да разбереш посланията на Тао. Затова тя прие техния дар, без да го разбира.

Беше на двайсет и две, когато О’Хара се завърна. Първоначално той се отнасяше с нея като с дете. Отчуждеността й изчезна. Една вечер той започна да й разказва някаква интересна история от дните, които беше прекарал в разузнавателните служби, но тя го прекъсна с жест и му каза с ръце: „Разкажи ми вместо това някоя любовна история“.

На О’Хара не му беше необходима мъдростта на Тао, за да схване за какво става дума.

И ето че сега блянът й отново беше под заплаха. Тао не можеше да даде отговор. Съдбата й вече не беше в нейни ръце.

Тя се изправи на прага на дневната и си избърса ръцете. Още не го беше видяла, не беше и почувствала присъствието му в стаята. O’Xapa се облегна назад на лакти, наблюдавайки през полумрака на осветената само от свещта стая. Тя беше по-ниска от брат си и много стройна. Кожата й беше безукорна, с цвета на пясък. Черната й коса се спускаше почти до кръста. Кафявите й очи гледаха премрежено под клепачите. Гърдите й опъваха късата нощница, която висеше на презрамки.

Беше разкошна.

Той продължи да я гледа няколко минути и после помръдна, за да го забележи. Присъствието му я стресна, защото обикновено тя долавяше, че се е прибрал.

Погледна го в очите.

После изобрази думите в пръсти, движейки ги в преливаща последователност, която винаги напомняше на O’Xapa за ръцете на танцьорка.

„Няма брада?“

„Не.“

Тя прекара ръка през очите си.

„Няма очи?“

„Не.“

„Значи мина добре?“

„Да.“

„Сега си в безопасност.“

„Да.“

„Това прави ли те щастлив?“

„Да. Никой мъж не бива да се чувства като преследвано животно.“

„И никоя жена.“

„И никоя жена“ — поклони се той леко.

Тя премести поглед от лицето му, погледна в краката си и очите й се напълниха със сълзи. После леко помръдна с ръце: