Уильям Дил - Хамелеон

Първото дете на Тасагуи, Самуши, се роди през 1952. Беше нормално, макар и крехко, и постоянно боледуваше. Тана, дъщеричката му, се роди на следващата година и беше глуха по рождение. По ирония на съдбата именно Тасагуи откри наличието на живачен окис в рибата, водата и растителността покрай залива, но бе вече твърде късно, за да помогне на своето детенце.

Той изпрати децата си в Киото при дядо им и тъй като все още смяташе, че компанията ще предприеме драстични стъпки, за да спаси селището, с цел да предотврати паниката, реши да представи резултата от изследванията си без много шум на заседание на борда на директорите на Хичитани. Компанията обяви, че ще построи нова инсталация за преработка на отпадъците в района на завода, нова станция за пречистване на водата за града, но все още не разкриваше пред хората на Минамата опасността, която ги дебнеше на прага на домовете им. По това време родилите се деца с увреждания бяха стотици, а дизентерията придоби характера на епидемия.

Тасагуи подаде оставка, сформира група за защита на гражданските интереси в селището и обяви изводите до които беше стигнал в пресата. В резултат избухна национален скандал. Няколко месеца след обявяването на кампанията си, Тасагуи започна да страда от характерни спазми и диария. Не се отказа от борбата. Но спазмите започнаха да стават все по-тежки. Започна да губи тегло. Една нощ се събуди в отчайващо състояние и почина в агония осем часа по-късно. Кенака беше решена да продължи делото му, но тя също се оказа фатално засегната от живачната отрова. Кимура върна обичната си дъщеря в Киото, където през последните два месеца от живота си тя полудя. Той отказа да я предаде където трябваше, и вместо това я държеше заключена в отделената сграда на работилницата, където се грижи за нея, докато тя не почина.

Работилницата стоя празна, докато не се появи О’Хара, който остана да живее в нея за последните две години от обучението си за шичи . Но снимката на стената остана като вечен спомен за ужаса на Минамата и опустошителния му ефект върху това семейство.

Той приключи с бръсненето и се върна в главната стая. О’Хара обичаше тази къща. Тя се беше превърнала в единствения му дом. Тук бе живял цели две години в подготовка за ритуала за посвещаване в ранга шичи . Беше наел апартамент, за да има някаква база през годините на военната си служба, но рядко се вестяваше в него. Цялата изтекла година се беше крил в този древен дом, беседваше с неговите духове, затвърдяваше физическия си и душевен контрол върху хигару-даши , както и емоционалната си връзка с Кимура, Сами и, разбира се, Тана.

Главната стая беше изненадващо семпла, но странно уютна. Единственият електрически уред беше лампа на татамито, върху което спеше О’Хара. До него имаше и ниска застлана масичка, няколко свещника и лавица за книги. Нищо друго.

С изключение на цветята. Всеки ден Тана украсяваше стаята с цветя. Червени, бели, виолетови, розови — всеки цвят, който човек би могъл да си представи. Именно цветята придаваха на това място топлина и живот.

О’Хара прекоси стаята, захапа едно от оризовите рола, наслаждавайки се на скаридата, смесена с подкиселения ориз в закуската макицуши . Чуваше движенията на Тана в малката стаичка, в която се намираше голяма вана от секвоя. Тя подготвяше банята за него. Тихо си тананикаше с тъничкия си глас, който винаги звучеше леко фалшиво. О’Хара се преоблече в дългата до коляно нощница от черна коприна и седна с кръстосани крака на татамито.

Тана потопи ръка във водата, от която се издигаше пара. Беше много гореща, но Кацуо я обичаше такава. Според нея вече го нямаше три часа, но нито вкъщи имаше часовник, нито О’Хара притежаваше такъв. Чувстваше някаква топка в стомаха си — безпокойство, което я ядеше отвътре. Нещо щеше да го накара да се върне към обичаите на Запада. Усещаше надигащата се опасност.

Когато О’Хара за първи път пристигна да живее тук по време на подготовката си за ритуала по встъпване в шичи , Тана беше още дете. Свенлива, затворена, боязлива в началото към русия гай-джин , чуждестранният дявол, който дядо й имаше намерение да осинови, постепенно тя се привърза към него благодарение на същата мистична сила, която беше привлякла както дядо й, така и брат й. Той изобщо не приличаше на останалите кандидати за шичи , с които бе имала контакт. Беше готов да се засмее винаги и обичаше да се шегува със себе си. Беше нежен и рядко се разгневяваше. Но най-хубавото от всичко бе, че научи езика на жестовете, така че можеха да разговарят. Обичаше да сяда вечер край езерото и макар да беше изморен от умственото и физическо напрежение на дългите дни на подготовка, той почваше да движи пръсти и да й разказва страшни приказки от Америка.