Уильям Дил - Хамелеон

За какво ми говори?

— Съжалявам, не разбрах началото — извини се тя.

— Исках да ти кажа, че е невъзможно да се победи съдбата, приятел.

— Моля те, не ме наричай „приятел“. Познавах едни хора, които имаха куче на име „Приятел“. Грозен булдог.

— Окей, Гън. Кажи ми сега за какво става дума всъщност. Кой махна Зимния от задника ми? И какво точно иска да получи Хауи от цялата история?

— Не знам. Това ще трябва да ти каже мистър Хауи.

Той я гледаше през масата. Погледът му беше по-проникващ и жив без онези контактни лещи. Гледаше я в лявото й око и изведнъж в главата й изплува нелеп спомен. Тя се опита да го игнорира, но той настойчиво се въртеше, шепнейки й в ухото. Беше нещо дочуто в колежа: „Когато един мъж те гледа в лявото око, той може да види онази ти работа“.

Господи, каква мисъл!

Когато един мъж те гледа в лявото ти око, той… Говори ми нещо, а аз не чувам нито дума. Чувам единствено този глупав глас в ухото. Когато един мъж гледа…

— Извини ме — проговори тя, — нещо не мога да се концентрирам. Страх ме е, че не чух нищо от това, което ми каза.

А О’Хара си мислеше: „Непрекъснато се усмихва с голямата си усмивка. Трябва да бъде обявена за национален капитал“.

По-леко, момче, и друг път си виждал големи усмивки.

Да, ама не като тази… и не през последната година.

— Попитах, какво значи това, че мистър Хауи щял да ми обясни — изтръгна се накрая от устата му.

Илайза сложи писмото от Хауи пред О’Хара.

— Вече го прочетох — каза той. — Прочетох го, когато влязох в стаята ти днес следобед.

— А, няма нищо. Добре, значи знаеш. Мистър Хауи иска да се видите. Не знам защо. Не знам защо е така твърдо решен да те открие и да те избави от неприятностите с онзи, който наричате Зимния. Всичко, което знам, е, че иска да говори с теб във връзка с някаква задача, която смята да ти възложи. Казва, че никой друг не би могъл да се справи. И не може да чака.

— Самонадеяният му кучи син!

— Хей, аз те намерих. Аз ти предадох съобщението. Ако ти се иска да му кажеш да се шиба, това си е твоя работа. Във всеки случай, ако решиш да тръгнеш, имам хиляда долара в наличност и самолетен билет за теб до Бостън. Първа класа.

— Носиш хиляда долара в наличност в себе си?

— Не е толкова лесно да се намерят.

Отново ме гледа. Гледа ме точно в… не… в лявото ми око.

О’Хара се вслушваше в звъна на поклащаните от вятъра камбанки над главите им. Погледът му застина, мислите му се изчистиха и в състоянието на освобождаване от съзнанието, в което изпадна, той видя лицето й, гравирано върху бяла стена. Големите блестящи кафяви очи, черния кичур коса, широката усмивка. Лице, което никога нямаше да забрави.

— … за О’Хара — довърши тя.

— Да…

— Интересува ли те?

— Ъ-ъ… какво да ме интересува?

— Предложението на мистър Хауи.

— Защо не спреш да го наричаш мистър Хауи? Звучи сякаш говориш за Бог.

— Той е възрастен. Също като Токенруи сан. Заслужава подобно уважение.

— Чудесно, тогава наричай го Хауи сан.

— Защо не станеш по-сериозен? Какво е решението ти?

— Нямам представа.

— Добре тогава, кога мислиш, че музите ще те споходят?

— Ще ти кажа сутринта.

— О!

— Трябва да помисля.

— Това ми е ясно. Кой би пожелал да се върне в страната на живите, след като може да си стои тук в японските градини и да отглежда малки кученца.

О’Хара се наведе през масата и приближи плътно лицето си до нейното.

— Онзи, който разбира другите, е мъдър, но този, който разбере себе си, е просветлен.

— А какво ще кажеш за „Ала-бала-ница…“, не ми казвай, че точно ти ще започнеш да се държиш по този начин.

Допадаше му арогантността й, начинът, по който казваше всичко, което й минеше през главата. Но усещаше и някаква потиснатост. Една част от неговия живот наближаваше края си. Знаеше го. Съдбата беше довлякла това момиче тук и пак съдбата щеше да го примами там заедно с нея.

— Няма — каза той. — Сега ще те отведа през улицата до твоя хотел, а след това ще се прибера, за да си почина.

— Ръката те боли, нали?

— Започна да пари. Болката ще отмине до сутринта.

— И ще ми се обадиш?

— Ще ти се обадя.

— Отивам за колата, Кацуо — обади се Сами и се поклони на Илайза. — Върни се тук, окей. Ще те научим на Тао. Пътят. Когато дойдеш.

Те се обуха, платиха сметката и О’Хара я изпрати до хотела, макар че рамото го болеше, чувстваше се отвратително и както стоеше там, изведнъж почувства силна умора.